Ришел Мийд: Триумфът на сукубата

Както винаги, нито една книга не може да бъде написана без вярната любов на семейството и приятелите ми. Много благодарности и на невероятните ми бета читатели: Майкъл, Дейвид и Кристина. Търпението и ентусиазмът ви ми помогнаха да прекося Долината на сянката на творческата дупка и няма думи, които да изразят какво означаваше за мен вашата подкрепа.

Благодаря и на издателския екип, на агента ми Джим Маккарти и на редактора ми Джон Сконамилио, който (в добрия смисъл) не ми позволи да загубя връзка с реалността и лавираше със сроковете. Вие, момчета, не ми дадохте да кривна от правия път, въпреки че и аз много се постарах.

И накрая, винаги ще бъда благодарна на милите ми осмокласници, които бяха толкова добри да ми позволят да се оттегля от преподаването, за да завърша тази книга. Желая ви всичко най-хубаво и нямам търпение да пораснете достатъчно, за да започнете да четете нещата, които пиша.

Демоните са страшни.

Каквато и да е религията ти, с каквото и да се занимаваш, това винаги е така. Да, разбира се, и те имат своите абсурдни моменти — най-вече в кръговете, в които се движа — но като цяло хората съвсем основателно се страхуват от тях и ги избягват. Те са жестоки и безмилостни, изпитват наслада от болката и страданието, и измъчват души в свободното си време. Те лъжат. Крадат. Не си плащат данъците.

Все пак, въпреки всичко, не можех да спра да мисля, че щях да стана свидетел на възможно най-ужасяващото демонично събитие.

Церемония по награждаване. Моето награждаване. Хорейшио, вицедемон на еди-кой си отдел на Пъклените работи, стоеше пред мен и се опитваше да придаде тържественост на момента, проваляйки се безславно. Подозирам, че небесносиният му полиестерен костюм и шарената папионка в тон с него, до голяма степен бяха виновни за това. И бакенбардите не помагаха особено. Вероятно не беше напускал вътрешните кръгове на ада от около шест века, горе-долу тогава небесносиният полиестер беше на мода.

След като дълго си прочиства гърлото, той обходи няколко пъти с поглед събралите се, проверявайки дали всички внимаваме. Наставникът ми Джером стоеше наблизо напълно отегчен и поглеждаше от време на време часовника си. До него беше застанал асистентът на Хорейшио, импът Каспър, ухилен до уши. На пода до него имаше куфарче, а той стискаше някакви листове. Нетърпеливото му, подмазваческо изражение, говореше за изгарящо желание да получи повишение.

Колкото до мен… Е, опитвах се със зъби и нокти да изглеждам въодушевена, но безуспешно. Което беше неприемливо, разбира се. Аз съм сукуба. Цялото ми съществуване се основаваше на това да карам хората (и по-специално мъжете) да мечтаят и да виждат у мен всичко, което искат. Мога да се превръщам от стеснителна девица до знойна господарка за един удар на сърцето. Трябва само да променя формата си и да вляза в образ. Първото умение получих, когато продадох човешката си душа; второто придобих с времето. Все пак не можеш векове наред да казваш на мъжете: „Да, скъпи, не съм имала по-добър“ и да не се научиш как да се преструваш. Митовете ни обрисуват като безплътни, демонични създания на удоволствието, но честно казано, за да си сукуба трябва само да имаш убедително лице на покер играч и търговски нюх.

Така че всъщност награждаването не би трябвало да е проблем за мен. Хорейшио обаче изобщо не ми помагаше да запазя сериозно изражение.

— Наистина, за мен е голяма чест да бъда тук днес — пропя той с носов, баритонов глас.

Наистина?

— Упоритата работа е това, което ни прави толкова добри. Събрали сме се тук, за да признаем заслугите на една от нас, която показа усърдие и даде всичко от себе си за Великото зло. Такива личности заслужават нашето признание и ние правим всичко възможно да наградим тяхната отдаденост, така че всички да разберат колко е важно да упорстваш, въпреки трудностите, и да се бориш за целите ни в тези тежки времена.

И после добави:

— От друга страна онези, които мързелуват, биват хвърлени в огнените бездни на отчаянието, за да горят там цяла вечност и да бъдат разкъсвани от хрътките на ада.