Ришел Мийд: Тъгата на сукубата

Първо искам да благодаря на всички мои приятели и на семейството си, които непрестанно ме подкрепяха и обичаха по време на писателските ми приключения. Тази книга никога нямаше да бъде написана, ако не беше съпругът ми Майкъл. В семейството ни толкова често говорим за Джорджина и мрачните й настроения, че все едно си женен и за нея. Обичам те.

Трябва да изкажа признателност и на първия Фенклуб на Ришел: Майкъл, Дейвид, Кристина и Марсий. Вие приемахте с чувство за дълг всяка страница, която ви поднасях, и угаждахте на желанията ми за незабавен отзив. Вашият ентусиазъм и насърченията ви ме караха да продължавам. Не се тревожете — някой ден ще бъде издаден и „Предвестникът“. Ще стане, честна дума.

Накрая трябва да отдам дължимото на хората от литературната агенция и издателството, които не ме изпускаха от поглед: Кейт Маккийн, Джим Маккарти и Джон Сконамилио. Много ви благодаря за вашите напътствия и съвети.

Статистиката сочи, че повечето смъртни продават душите си поради пет причини: секс, пари, власт, отмъщение и любов. В този ред.

Предполагам, че излизайки да помогна за нумеро уно, вече би трябвало да съм се уверила в това, но цялата ситуация просто ме караше да се чувствам някак… долнопробно. А да се чувствам аз така, това вече означаваше много.

Вероятно вече не мога да изпитвам съчувствие , разсъждавах аз. Всичко продължи прекалено дълго. Когато бях девица, хората все още вярваха, че момичетата могат да забременеят от лебеди.1 1 Според един от старогръцките митове бог Зевс се явил на красивата Леда под формата на лебед и я прелъстил, след което тя родила от него две деца. — Бел.прев.

Наблизо Хю търпеливо чакаше да изляза от вглъбеността си. Той напъха ръце в джобовете на добре изгладените си панталони цвят каки и облегна масивното си тяло на своя лексус.

— Не виждам какво толкова има. Правиш го през цялото време.

Не беше съвсем вярно, но и двамата знаехме какво има предвид. Игнорирах го и демонстративно започнах да се оглеждам, но това не подобри настроението ми. Предградията винаги ме отвращаваха. Еднакви къщи. Съвършени морави. Прекалено голям брой спортни джипове. Някъде в тъмнината едно куче не преставаше да лае.

— Не правя точно това — казах накрая. — Дори и аз си имам определени стандарти.

Хю изсумтя, изразявайки отношението си към моите стандарти.

— Ако така ще се почувстваш по-добре, не го приемай като проклятие. Приеми го за жест на милосърдие.

— Жест на милосърдие?

— Разбира се.

Той извади джобния си компютър и внезапно доби делови вид, въпреки необичайната обстановка. Не би трябвало да се изненадвам. Хю беше професионален имп, майстор в съблазняването на смъртните да продават душите си. Беше такъв експерт по договорите и вратичките в закона, че можеше да накара, който и да е адвокат да позеленее от завист.

Беше също и мой приятел. Някой, който придаваше нов смисъл на поговорката: С каквито приятели се събереш…

— Чуй фактите — продължи той. — Мартин Милър. Мъж, разбира се. Бял. Не особено ревностен лютеран. Работи в мола, в магазина за компютърни игри. Живее в сутерена в дома на родителите си.

— Исусе!

— Казах ти.

— Милосърдно или не, изглежда прекалено… крайно. На колко години е?

— Трийсет и четири.

— Пфу!

— Именно. Ако си на тази възраст и не си бил с жена, си склонен на отчаяни постъпки — той погледна часовника си. — Е, ще го направиш ли, или не?

Без съмнение забавях Хю за среща със знойна красавица на половината на годините му. Разбира се, имам предвид възрастта, на която изглежда. В действителност Хю наближава стоте.

Оставих дамската си чанта на земята и го погледнах предупредително:

— Длъжник си ми.

— Дадено — съгласи се той.

Слава Богу, този ангажимент не бе от обичайните ми задачи. Импът обикновено възлагаше на други подобни неща, но тази вечер имаше някакъв проблем с графика му. Но можех да си представя кого ли при нормални обстоятелства караше да върши това.

Отправих се към къщата, но той ме спря: