Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

— Просто си родена за това — увери ме, подавайки ми мокачиното.

В отговор изсумтях и поех чашата с мисълта, че бих могла да се справя с всичко, докато продължава снабдяването с кафе. Освен това наистина не беше чак толкова зле, колкото на някоя от главните каси. В кафенето може би нямаше да има много работа по това време на деня.

Сбърках. Минути след отварянето имахме опашка от пет души.

Голямо, с мляко повторих поръчката на първия клиент, като внимателно натисках правилните бутони.

— Вече е готово — каза ми Брус, започнал да приготвя напитката, преди дори да съм имала възможността да я маркирам. Взех радостно парите на жената и се обърнах към следващия клиент.

— Голямо тънко мока.

— „Тънко“ е просто друга дума за „обезмаслено“, Джорджина.

Маркирах напитката с ОБ. Никакъв проблем. Можем да се справим с това.

Следващата клиентка пристъпи разсеяно и смаяно се втренчи в мен. Когато се окопити, поклати глава и изстреля порой от поръчки:

— Искам едно малко шварц кафе, едно голямо с ванилия и обезмаслено мляко, едно голямо безкофеиново с обезмаслено мляко и едно двойно капучино.

Сега аз бях смаяна. Как въобще бе запомнила всичко това? А и честно казано, кой все още си поръчваше шварц кафе?

С напредването на сутринта и въпреки опасенията ми, скоро почувствах, че се ободрявам и се наслаждавам на преживяването. Не можех другояче. Това бе начинът, по който работех, начинът, по който живеех. Обичах да изпробвам нови неща, дори и да са толкова банални като маркирането на едно еспресо. Несъмнено, хората можеха да бъдат и досадни, но през повечето време ми харесваше да работя с тях. Точно заради това попаднах в обслужващата сфера.

След като преодолях сънливостта си, вроденият ми чар на сукуба изригна. Бях звездата на личното си шоу, шегувах се и флиртувах с лекота. Когато това се съчета с предизвиканото от Мартин излъчване, станах неустоима. Резултатът се изрази не само в многобройни свалки и предложения за срещи, но и ме предпазваше от неприятните последици на грешките ми. Клиентите ми не намираха нищо нередно.

— Всичко е наред, скъпа — увери ме една възрастна дама, след като откри, че случайно съм й поръчала голямо мокачино с канела, вместо безкофеиново кафе с обезмаслено мляко. — Така или иначе е хубаво да опиташ и нещо ново.

Чаровно й се усмихнах с надеждата, че не е диабетичка.

По-късно влезе млад мъж, който носеше екземпляр от „Договорът Глазгоу“ на Сет Мортенсен, и това беше първият знак, който видях, свидетелстващ за важното събитие довечера.

— Ще дойдете ли на срещата за раздаване на автографи тази вечер? — попитах, докато маркирах чая му. Ух, напитка без кофеин.

Той изпитателно ме изгледа в продължение на един напрегнат миг и аз се подготвих за преценката му. Вместо това младият мъж мило каза:

— Да, ще дойда.

— Тогава се уверете, че сте си подготвили добри въпроси. Не питайте същото, което пита всеки.

— Какво имате предвид?

— Знаете, обичайните неща. „Откъде черпите идеите си?“ и „Ще станат ли двойка Къди и О’Нийл?“

Той обмисли това, докато му връщах рестото. Беше сладък по някакъв небрежен начин. Имаше кестенява коса със златисточервеникави оттенъци, които бяха много по-забележими в тъмния участък в долната част на лицето му. Не можах да реша дали възнамерява да си пусне брада, или просто е забравил да се избръсне. Каквото и да е, брадата му растеше повече или по-малко равномерно, и в съчетание с „Пинк Флойд“ тениската, която носеше, му придаваше вид на хипар.

— Не мисля, че „обичайните въпроси“ са лишени от смисъл за този, който ги задава — каза той накрая, смутен, че ми противоречи. — За един почитател всеки въпрос е нов и уникален.

Той се отдръпна, за да мога да обслужа следващия клиент. Продължих да разговарям, докато вземах поръчката, защото не исках да изпусна възможността за интелигентно обсъждане на Сет Мортенсен.

— Оставете феновете. А горкият Сет Мортенсен? Вероятно му иде да се прободе всеки път, когато му зададат такъв въпрос.

— Не мислите ли, че „да се прободе“ е силно казано?

— Съвсем не. Този човек е блестящ. Слушането на идиотски въпроси навярно го отегчава до смърт.

На устните на мъжа заигра весела усмивка и настойчивите му очи внимателно ме изучаваха. Когато осъзна, че открито ме зяпа, той смутено отклони поглед.

— Не, щом обикаля по срещи, значи го е грижа за феновете и няма нищо против повтарящите се въпроси.

— Но той не ходи на срещите от алтруизъм. Прави го, защото рекламните агенти на издателствата ги уреждат — възразих аз. — Което между другото си е загуба на време.