Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

— Е, Пейдж най-вероятно ще му представи персонала. Тогава ще изпъкна.

— Да, разбира се — Картър загаси цигарата си в кухненската ми мивка. — Сигурен съм, че никога не му се отдава възможността да се запознае с персонала на някоя книжарница.

Отворих уста да протестирам, но Джером ме прекъсна:

— Достатъчно! — Той хвърли на Картър многозначителен поглед. — Трябва да тръгваме.

— Почакайте за минутка! Не можех да повярвам, че в крайна сметка Картър успя да ме отвлече от темата за вампира. — Трябва да зная повече за този ловец на вампири.

— Всичко, което трябва да знаеш, е, че се налага да бъдеш внимателна, Джорджи. Извънредно внимателна. Не се шегувам.

Преглътнах, усетила железните нотки в гласа на демона.

— Но аз не съм вампир.

— Не ме е грижа. Тези ловци следят вампирите с надеждата да открият и останалите. Можеш да бъдеш замесена само защото общуваш с тях. Покрий се. Не оставай сама. Намери си компания — смъртни или безсмъртни, няма значение. Би могла да продължиш с услугите си за Хю и докато го правиш да привличаш още души на наша страна.

При тези думи завъртях очи, тъй като те вече вървяха към вратата.

— Наистина го мисля. Бъди внимателна. Стой в сянка. Не се замесвай в това.

— И — добави с намигане Картър — да поздравиш Сет Мортенсен от мен.

В този момент двамата излязоха и внимателно затвориха вратата след себе си. Това бе истинска вежливост, тъй като и двамата можеха просто да се телепортират. Или пък да издухат вратата ми.

Обърнах се към Обри. Тя беше наблюдавала ставащото от дивана, а опашката й потръпваше.

— Е — попитах я замаяна, — какво да правя сега?

Значи Дуейн наистина беше мъртъв? Искам да кажа, да, беше негодник, а и аз бях доста напушена, когато го заплаших миналата нощ, но всъщност никога не съм искала наистина да умре. И каква беше тази работа с ловеца на вампири? Защо искаха от мен да съм внимателна, когато… По дяволите! Току-що бях погледнала часовника на микровълновата фурна. Той хладно ме информира, че трябваше да съм в книжарницата възможно по-скоро. Изхвърлих Дуейн от ума си, втурнах се в спалнята и се огледах в огледалото. Обри ме последва доста по-мудно.

Какво да облека? Можех да остана със сегашните си дрехи. Комбинацията от пуловер и панталони каки изглеждаше прилична и не се набиваше на очи, макар че цветовата гама се съчетаваше малко прекалено със светлокестенявата ми коса. Наподобяваше облеклото на някоя библиотекарка. Исках ли да остана незабележима? Може би. Както казах на Картър, наистина не исках да правя нещо, което би могло да събуди романтичния интерес на моя най-любим писател.

И все пак… Все пак си спомних какво ми беше казал ангелът — трябваше да бъда забелязана. Не исках да бъда просто поредното лице в тълпата около Сет Мортенсен. Това беше последната спирка от последната му обиколка. Несъмнено през изминалия месец бе видял хиляди фенове — фенове, които се сливаха в море от невзрачни лица, правещи плиткоумните си коментари. Бях посъветвала мъжа в кафенето да прояви новаторство във въпросите си и възнамерявах да подходя по същия начин към външния си вид.

Пет минути по-късно отново застанах пред огледалото, този път издокарана с виолетова копринена блуза без ръкави, с дълбоко деколте, съчетана с шифонена пола на цветчета. Полата почти покриваше бедрата ми и „литваше“ при всяко мое завъртане. Щеше да е перфектното облекло за танцуване. Сложих кафявите си обувки на високи токчета с каишки и погледнах към Обри за одобрение.

— Какво мислиш? Прекалено секси?

Тя започна да си чисти опашката.

— Секси е — отвърнах си сама, — но по изискан начин. Мисля, че и прическата допринася.

Бях вдигнала дългата си коса в нещо като романтичен кок, като оставих няколко къдрици да обрамчват лицето ми, и да подчертаят очите ми. За кратко ги преобразих и те станаха много по-зелени от обикновено. Но после промених мнението си и им върнах нормалния лешников цвят със златистозелени точици. Когато Обри отново отказа да признае колко добре изглеждам, грабнах палтото си от змийска кожа и кръвнишки я изгледах:

— Не ми пука какво мислиш. Тези дрехи показват добър вкус.

Излязох от апартамента с моя екземпляр на „Договорът Глазгоу“ и тръгнах към работното си място, безразлична към ситния дъжд. Още едно предимство на преобразяването.

Феновете се тълпяха в търговската част, нетърпеливи да видят човека, чиято последна книга дори и след пет седмици все още оглавяваше класацията за най-продавани книги. Промъкнах се покрай тях, проправяйки си път към стълбите, които водеха към втория етаж.