Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

Разбира се, не беше честно да правя сравнения между нас. Той нямаше свръхестествената дарба да заслепява останалите, нито векове живот зад себе си. Но въпреки това никога не си бях представяла, че един леко разсеян, стеснителен човек, е способен да създаде любимите ми книги. Несправедливо от моя страна, но си беше точно така.

— Добре ли върви всичко? — попита някой зад нас.

Огледах се и видях Уорън — собственик на книжарницата, и от дъжд на вятър мой любовник.

— Отлично! — бодро и ясно отговори Пейдж. — Раздаването на автографи ще започне след около петнайсет минути.

— Добре.

Очите му небрежно пробягаха по останалия персонал и после се върнаха обратно към мен. Не каза нищо, но докато ме изпиваше с поглед, почти усетих как ръцете му ме разсъбличат. Той очакваше от мен редовен секс, а аз обикновено нямах нищо против, тъй като ми доставяше бърза и надеждна, макар и малка, доза от енергия и живот. Ниският му морал заличаваше всякаква вина, която бих могла да изпитвам.

Когато въпросите свършиха, разбрахме, че тълпата е задръстила изходите, тъй като всеки искаше книгата му да бъде подписана. Предложих помощта си, но Дъг заяви, че всичко е под контрол. Така че вместо това се отдръпнах, опитвайки се да избягвам зрителен контакт със Сет.

— Ела в кабинета ми, когато всичко това свърши — прошепна ми Уорън, промъкнал се близо до мен.

Тази вечер носеше тъмносив, ушит по поръчка костюм, в който изглеждаше като изтънчен литературен магнат. Въпреки отвратителното ми мнение за него, че е човек, който кръшка на трийсетгодишната си съпруга с доста по-млада служителка, все пак трябва да призная, че в известна степен бях привлечена от физическия му чар. Макар че след всичко, което се случи днес, съвсем не бях в настроение да бъда просната на бюрото му след затварянето на книжарницата.

— Не мога — отговорих тихичко, все още наблюдавайки раздаването на автографи. — После съм заета.

— Не, не си. Не е вечер за танци.

— Не е — съгласих се, — но ще правя нещо друго.

— Като?

— Имам среща — лъжата се изплъзна с лекота от устните ми.

— Нямаш.

— Имам.

— Не се опитвай да ме лъжеш, ти никога не ходиш по срещи. Единствената среща, която имаш, е с мен в моя кабинет, за предпочитане на колене. — Той се премести още по-близо, зашепна в ухото ми и аз почувствах топлината на дъха му върху кожата си. — Божичко, Джорджина, изглеждаш толкова възбуждаща тази вечер, че бих могъл да те обладая още сега. Имаш ли представа какво ми причиняваш в това облекло?

— Какво ти причинявам? Не „правя“ нищо. Знаеш ли, че благодарение на подобно поведение жените по света ходят забулени. Това се нарича да прехвърлиш вината върху жертвата.

Уорън се подсмихна:

— Знаеш ли, че ме влудяваш? Имаш ли въобще бельо отдолу?

— Кинкейд? Може ли да ни помогнеш?

Обърнах се и видях Дъг да се мръщи насреща ни. Трябваше да се очаква. Щом видя, че Уорън ми се натиска, помощта ми му затрябва. Кой казва, че вече не съществува кавалерство на този свят? Дъг беше от малкото, които знаеха какво става между мен и Уорън, и не го одобряваше. Но все пак спасението ми дойде добре дошло — закъсняло или не, то временно ме отърва от похотта на Уорън, защото отидох да помагам за продажбата на книгите.

Отне близо два часа всички желаещи да си вземат автографи и когато приключи, оставаха петнайсетина минути до затварянето на книжарницата. Сет Мортенсен изглеждаше малко изморен, но в добро разположение на духа. Когато Пейдж направи знак, че тези от нас, които не са заети със затварянето, могат да се приближат да поговорят с него, стомахът ми се сви. Тя небрежно ни представи:

— Уорън Лойд, собственик на магазина. Дъг Сато, помощник-управител. Брус Нютон, управител на кафенето. Анди Краус, продавач. Вече познавате Джорджина Кинкейд, другият ни помощник-управител.

Сет учтиво кимаше и се ръкуваше с всекиго. Когато стигна до мен, сведох поглед, очаквайки просто да ме подмине. Той не го направи и аз вътрешно се свих, за да се подготвя за коментар относно предишните ни срещи. Обаче всичко, което той каза, беше:

— Дж. К.

— А? — примигнах аз.

— Дж. К. — повтори, макар че значението на тези букви си беше съвършено ясно.

Когато идиотското ми изражение остана, той рязко кимна с глава към един от промоционалните флаери за събитието тази вечер и зачете:

„Ако не сте чували за Сет Мортенсен, тогава явно не сте живели на тази планета през последните осем години. Той е най-жаркото нещо, появявало се на пазара за съвременни приключенски романи и накарало конкурентните творби да заприличат на драсканици в детска книжка с картинки. С актив от няколко заглавия бестселъри, известният господин Мортенсен пише както самостоятелни романи, така и поредицата за зашеметяващо популярните Къди и О’Нийл. «Договорът Глазгоу» описва по-нататъшните приключения на тези смели изследователи — този път те отиват в чужбина, за да разнищват археологически загадки и продължават с неизменните си духовито сексуални закачки, заради които толкова ги обичаме. Момчета, ако тази вечер не можете да откриете приятелките си, то те са тук с «Договорът Глазгоу» и им се иска да бяхте толкова мили, колкото е О’Нийл.