Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

— Вие сте Дж. К. Вие сте написали текста на флаера.

Той ме погледна за потвърждение, но аз не бях в състояние да говоря — остроумната забележка просто не искаше да излезе от устните ми. Бях прекалено изплашена. След предишните ми излагания се страхувах, че ще кажа нещо неуместно.

Накрая, объркан от мълчанието ми, той несигурно попита:

— Писателка ли сте? Това наистина е добро.

— Не.

Няколко мига минаха в неловка тишина.

— Е, навярно някои хора пишат истории, а други ги преживяват.

Това прозвуча почти като намек, но в желанието си да туширам по-ранния флирт, бях стиснала устни, вместо да отговоря, и все още играех новата си роля на ледена кучка.

Без да разбира откъде идва напрежението между Сет и мен, Пейдж все пак го усети и се опита да го уталожи:

— Джорджина е сред най-големите ви почитатели: Направо изпадна в екстаз, когато разбра, че ще идвате тук.

— Да — дяволито добави Дъг, — тя на практика е робиня на книгите ви. Попитайте я колко пъти е чела „Договорът Глазгоу“ .

Хвърлих му убийствен поглед, но вниманието на Сет отново се фокусира върху мен с непресторено любопитство. Опитва се да възстанови предишното разбирателство помежду ни , — тъжно осъзнах аз. Не можех да позволя това да се случи точно сега.

— Колко?

Преглътнах, не желаейки да отговоря, но тежестта на всички тези погледи стана прекалено голяма.

— Николко. Все още не съм го дочела.

Заученото хладнокръвие ми позволи да произнеса думите спокойно и уверено, прикривайки смущението си.

Сет беше озадачен. Така изглеждаха и останалите. Всички ме гледаха объркани. Само Дъг разбра шегата.

— Николко? — намръщено попита Уорън. — Романът не излезе ли преди повече от месец?

Негодникът Дъг се захили:

— Кажи им и останалото. Кажи им по колко четеш всеки ден.

Искаше ми се земята да се отвори и да ме погълне, за да избягам от този кошмар. Сякаш това, че се бях показала пред Сет Мортенсен като високомерна уличница, не беше достатъчно лошо, та Дъг ми навличаше и срама да призная смешния си навик.

— Пет — казах накрая аз. — Чета само по пет страници на ден.

— Защо? — попита Пейдж. Явно никога не беше чувала за това.

Почувствах как бузите ми пламват. Пейдж и Уорън ме гледаха, сякаш бях от друга планета, а Сет мълчеше и изглеждаше много объркан. Поех си дълбоко дъх и изстрелях наведнъж:

— Защото… Защото е толкова хубаво, а човек има възможността да прочете за първи път една книга само веднъж и аз искам това преживяване да продължи по-дълго. В противен случай ще я свърша за един ден и това би било като… като да изядеш цял кашон сладолед наведнъж. Прекалено голямо богатство, прахосано прекалено набързо. Така мога да протакам. Да направя четенето на книгата по-продължително. Да му се насладя. Трябва да го правя, защото книгите му не излизат много често.

Веднага млъкнах, разбрала, че току-що отново бях засегнала писателските умения на Сет. Той не отговори на коментара ми, а аз не успях да разгадая израза на лицето му. Замислен… може би. Още веднъж мълчаливо се помолих земята да ме погълне и да ме спаси от това унижение, но тя упорито отказваше.

Дъг успокоително ми се усмихна. Намираше навика ми за сладък. Пейдж явно бе на друго мнение и изглеждаше, сякаш споделя желанието ми да съм някъде другаде. Учтиво се прокашля и даде съвсем нова насока на разговора. Оттам нататък почти не обръщах внимание кой какво казва. Всичко, което знаех, бе, че Сет Мортенсен вероятно ме мисли за напълно откачена, и с нетърпение очаквах вечерта да свърши.

— …Кинкейд ще го направи.

Произнасянето на името ми ме върна обратно към действителността.

— Какво? — обърнах се към Дъг.

— Ще го направиш, нали? — повтори той.

— Да направя какво?

— Да покажеш утре града ни на Сет — търпеливо отвърна той, сякаш говореше на дете. — Да го разведеш наоколо.

— Брат ми е много зает — обясни Сет.

Какво общо имаше брат му с това? И защо му беше необходимо да го развеждат наоколо?

Забавих отговора си, не исках да си призная, че се бях отнесла, потопена в самосъжалението си.

— Ако не искате… — колебливо започна Сет.

— Разбира се, че иска — побутна ме Дъг. — Хайде, излез от черупката си.

Разменихме лукави погледи, достойни за Джером и Картър.

— Да, добре. Решено.

Уговорихме подробностите около срещата ми със Сет и се зачудих в какво се забърквам. Вече не исках да бъда забелязана. Предпочитах той завинаги да ме заличи от ума си, а да прекараме утрешния ден заедно, обикаляйки Сиатъл, не беше най-добрият начин да се постигне това. И без друго резултатът щеше да е още по-глупаво поведение от моя страна.