Ришел Мийд - Сънят на сукубата

За да напишеш книга, ти е необходима помощта на цяло село, понякога дори цяло предградие. Благодарна съм на всичките ми приятели и на семейството ми, които ми помогнаха да се справя. Мега благодарности на екипа за бързо четене и обратна връзка — Дейвид, Джей и Марси. Благодаря ви, приятели, за бързото четене и за уверенията ви, че всичко е така, както трябва да е. Благодаря ви и че ми казвахте кога не всичко е така, както трябва да е — независимо дали проблемът беше в неподходящо подбрана дума или в „прекомерната емоционалност“ на Джорджина.

Много благодарности дължа на агента ми Джим Маккарти, който никога не бавеше имейлите си, винаги ми даваше полезни съвети и ме уверяваше, че съм достатъчно добра и достатъчно умна. Благодаря и на редактора ми Джон Скона-милио — той също не бавеше отговорите си и беше много щедър с крайните срокове.

И накрая — дълбока признателност към читателите ми, които ме насърчаваха ежедневно чрез имейли и на блога ми. Съобщенията ви, че харесвате книгите ми, ме карат да искам да пиша.

Искаше ми се мъжът върху мен да побърза, защото започвах да се отегчавам.

За съжаление нямаше изгледи да свърши скоро. Брад или Браян, или както и да се казваше, стискаше очи с такава концентрация, сякаш правенето на секс беше равно на мозъчна операция или на вдигане на стоманени греди.

— Брад — казах задъхано. Беше време да извадя тежката артилерия.

Той отвори едно око.

— Брайс.

— Брайс — придобих възможно най-страстното си изражение, изразяващо оргазъм. — Моля те… моля те… не спирай!

Той отвори и другото си око. Ококори се. И минута по-късно беше свършил.

— Съжалявам — задъха се той и се претърколи от мен. Изглеждаше покрусен. — Не знам… не исках…

— Не се тревожи, скъпи. — Изпитвах съвсем леко угризение, че прибегнах до номера с „не спирай“. Невинаги се получава, но при някои мъже беше достатъчно да им пуснеш тази муха. — Беше невероятно.

И в действителност това не беше пълна лъжа. Самият секс беше посредствен, но енергията, която получих след това, усещането как животът и душата му се изливат у мен — да. Това вече беше невероятно. Беше буквално нещото, за което една сукуба като мен съществуваше.

Той ми се усмихна изтощено. Неговата енергия беше преминала в моето тяло. Загубата й го беше уморила и изцедила. Скоро щеше да заспи и вероятно да остане в леглото през следващите няколко дни. Душата му беше добра и аз бях отнела голяма част от нея — както и от живота му. Щеше да живее няколко години по-малко, благодарение на мен.

Опитах се да не мисля за това и побързах да се облека. Съсредоточих се върху проблема какво да направя за собственото си оцеляване. А и Адът изискваше от мен редовно да съблазнявам и корумпирам добри души. Лошите мъже ме караха да се чувствам по-малко виновна, но с тях нямаше да изпълня задължителната норма на Ада.

Брайс изглеждаше изненадан от внезапното ми тръгване, но беше прекалено изтощен да спори. Обещах да му се обадя (не че имах такова намерение) и се измъкнах от стаята, а той изпадна в безсъзнание.

Още не бях затворила вратата, когато се преобразих. При него бях дошла като висока жена с гарвановочерна коса, но сега отново бях в предпочитаната от мен форма — с дребна фигура, зелени лешникови очи и светлокестенява коса със златисти отблясъци. Като повечето неща в живота ми, външният ми вид беше променлива величина — така и не се установих на нещо по-постоянно.

Изтрих Брайс от съзнанието си (както правех с повечето мъже, с които спях) и отидох с колата до другата част на града, до мястото, което бързо се беше превърнало в мой втори дом. Апартаментът беше боядисан в жълтеникавокафяво и се намираше в жилищна сграда, която отчаяно се опитваше да се впише в модната линия на новото строителство в Сиатъл. Паркирах пасата си отпред, изрових ключовете от чантата си и се вмъкнах в сградата.

Жилището ми беше тихо и спокойно, потънало в тъмнина. Близкият часовник ме информира, че е три сутринта. Докато вървях към спалнята, отново се трансформирах и смених дрехите си с червена нощница.

Замръзнах на вратата на спалнята, изненадана как дъхът замря в гърлото ми. Човек би помислил, че след толкова време би трябвало да съм свикнала и че той не трябва да има такъв ефект върху мен. Но имаше. Всеки път.