Ришел Мийд: Сънят на сукубата

Неосъзнала изненадата и почудата ми, тя хвана ръката ми и почти я счупи с мамутско ръкостискане.

— Нямам търпение да започнем да работим заедно — продължи тя — и да накарам мъжете по целия свят да страдат.

Най-накрая възвърнах гласа си.

— Коя… коя си ти?

— Тя е новата ти най-добра приятелка — каза един глас наблизо. — Боже, виж се само! Тоуни ще се види в чудо да е в крак с теб.

Един мъж си проправяше път към нас и колкото и да ме беше заинтригувала новата сукуба, цялото ми любопитство се разпръсна като пепел на вятъра. Стомахът ми се сви на буца — най-накрая бях разпознала загадъчния почерк. Студена пот изби по гърба ми и се просмука в деликатната тъкан на туниката.

Приближаващият се беше висок колкото мен (по-скоро нисък колкото мен) и имаше тъмна кожа с цвят на маслина. Брилянтинът по главата му беше повече от черната му коса. Костюмът му беше хубав — определено бе шит по поръчка. Тънките му устни се извиха в усмивка, когато видя шашнатото ми изражение.

— Малката ми Лета, вече си пораснала и си играеш с възрастните — говореше тихо, така че само аз да го чуя.

В общи линии безсмъртните като мен се страхуваха от много малко неща. Имаше обаче три същества, от които изпитвах панически страх. Първото беше кралицата на сукубите Лилит — създание с такава забележителна сила и красота, че бих продала душата си (отново) за една целувка. Второто същество, което ме плашеше, беше нефилимът Роман. Той беше син на Джером, произлязъл от връзката му с една смъртна, и имаше основателна причина един ден да ме намери и да ме унищожи. Третият, който ме изпълваше със страх, беше мъжът пред мен.

Името му бе Нифон и беше имп, също като приятеля ми Хю. И като всички импове, Нифон имаше две задължения. Едното беше да върши административната работа на демоните. Другото (което беше от първостепенна важност) бе да сключва договори със смъртни, да вербува и да купува душите им за Ада.

Той беше импът, който купи моята душа.

За няколко секунди сякаш не се намирах на събирането. Съзнанието ми виждаше единствено скалата извън града, в който бях израснах. Бях още малка — трудно бих могла да бъда наречена възрастна, според днешните стандарти. И Нифон беше там, усмихваше ми се, уверяваше ме, че знае всички отговори и че може да направи така, че проблемите ми да изчезнат…

Поклатих глава, пропъждайки спомените и връщайки се към настоящото събиране.

Усмивката му стана още по-широка — коварна усмивка, която обещаваше дори още по-коварни неща. А може би гледах самата змия от градините на Рая.

— Знаех, че имаш заложби — продължи той, пристъпвайки към мен. Гласът му беше все така нежен. — Разбрах го в мига, в който те видях. Нямам търпение да разбера от първа ръка точно колко… опит си придобила.

Защитните ми рефлекси се събудиха и се дръпнах назад.

— Докосни ме и ще счупя шибания ти врат.

— Толкова си неблагодарна! Все пак аз те създадох.

— Стой далеч от мен.

Той отново пристъпи напред и сърцето ми заби с ритъм, който би убил повечето хора. Внезапно гласът на Джером долетя до нас и тогава осъзнах колко тихо е в стаята.

— Остави я на мира, Нифон. Тя каза „не“.

Импът спря и изражението му стана умолително.

— О, стига, Джером. Кой демон не би споделил благата си с другите?

— Не си тук да чукаш сукубата ми. Ако няма да изпълняваш задълженията си, мога да те сменя.

В гласа на Джером прозвуча предупреждение, което дори задник като Нифон не можеше да пренебрегне. Може би все пак щяха да изпратят някого в Ада тази вечер. За мое разочарование импът наведе почтително глава и отстъпи. Обаче ми даде да разбера с поглед, че ще имаме и друг разговор.

Отидох до Джером.

— Трябваше да ме предупредиш.

— И да разваля деня на влюбените пиленца? Един заклет романтик като мен не би направил такова нещо. Освен това ти казах да дойдеш навреме.

Хю затвори мобилния си телефон и тръгна към нас. Целуна ме по бузата.

— Здрасти, сладурче. Големи неща се задават.

Огромният ми ужас продължаваше да расте с изненадващи темпове.

— Какви неща?

— Реорганизация. Пренареждане на редиците. Получаваме още една сукуба. Тоест вече получихме.

Ченето ми увисна и си припомних какво беше казал Нифон.

— Шегуваш се.

— Опасявам се, че не. Говоря за Тоуни.

Робо-блондинката заподскача на високите си токчета и се опита отново да разтърси ръката ми. Дръпнах се по-далеч — страхувах се за костите си. Насилих се да се усмихна.