Ришел Мийд: Сънят на сукубата

— Хей — казах и неубедително се опитах да се дръпна. — Нямаме време за това. Имам работа. И искам закуска.

— Добре — промълви той и се премести на устата ми. Спрях да се оплаквам. Сет целуваше страхотно. Целувките му се топяха в устата ти и те изпълваха със сладост. Бяха като захарен памук.

И да искахме обаче не можехме наистина да се разтопим. Не и ние. С отработено усещане за време (по което човек вероятно можеше да си свери часовника) той спря целувката, седна и отдръпна ръцете си. Все още се усмихваше, когато погледна надолу към мен и непристойната ми поза.

Усмихнах му се в отговор и потиснах лекия пристъп на съжаление, който винаги се появяваше в подобни моменти.

Това обаче беше положението при нас и честно казано, системата работеше доста добре, предвид всички усложнения във връзката ни. Приятелят ми Хю веднъж се беше пошегувал, че всички жени могат да откраднат душата на един мъж, ако са достатъчно дълго време заедно. В моя случай не бяха нужни години. Една малко по-дълга целувка щеше да е достатъчна. Такъв беше животът на сукубата. Не аз определях правилата и не можех да предотвратя неволната кражба на енергия при интимен физически контакт. Можех обаче да прекратя въпросния физически контакт и се стараех да го правя. Копнеех за Сет, но не бих могла да открадна живота му, както бях направила с Брайс.

И аз седнах, готова да стана от леглото, но Сет явно се чувстваше смел тази сутрин. Обгърна ме с ръце през кръста, премести ме в скута си, притисна се към гърба ми и зарови леко наболата си брада във врата и косата ми. Почувствах как тялото му потръпна, когато си пое тежко и дълбоко въздух. Издиша също толкова бавно, сякаш опитвайки се да възвърне контрола върху себе си, и ме притисна още по-силно.

— Джорджина — издиша той върху кожата ми.

Затворих очи и изведнъж безгрижието изчезна. Обгърна ни тъмно напрежение, което се нажежи от желание и страх от това, което можеше да се случи.

— Джорджина — повтори той. Гласът му беше тих и дрезгав. Отново ме обзе чувството, че се разтапям. — Знаеш ли защо казват, че сукубите посещават мъжете в съня им?

— Защо? — и моят глас прозвуча тихо.

— Защото те сънувам всяка нощ. — Във всеки друг случай би прозвучало банално, но това бяха думи произнесени от него, силни и изпълнени с копнеж.

Стиснах очи по-силно и у мен се завихри цял водовъртеж от емоции. Исках да заплача. Исках да се любя с него. Исках да крещя. Понякога ми идваше твърде много. Твърде много емоции. Твърде много опасности. Твърде много, твърде много.

Отворих очи и се преместих, за да виждам лицето му. Гледахме се в очите — и двамата искахме още, но не можехме нито да продължим, нито да престанем. Аз първа отместих поглед и неохотно се откъснах от прегръдката му.

— Хайде, да вървим да ядем.

Сет живееше в Университетския квартал, откъдето пеша можеше да се стигне до най-различни магазини и ресторанти, разположени близо до кампуса на Вашингтонския университет. Поръчахме си закуска в едно малко кафене и скоро омлетите и разговорът заличиха по-ранното неловко усещане. Аз имах работа, а той трябваше да пише, но не искахме да се разделяме.

Изведнъж Сет застана неподвижен.

— Джорджина.

— Хм?

Той вдигна вежди и очите му се взряха в нещо на отсрещния тротоар.

— Джон Кюсак стои там.

Проследих невярващия му поглед и видях мъж, много приличащ на господин Кюсак, да стои и да пуши, облегнат на една сграда. Въздъхнах.

— Това не е Джон Кюсак. Това е Джером.

— Наистина ли?

— Да. Казвала съм ти, че прилича на Джон Кюсак.

— Казвала си, че прилича. Този не прилича на него. Това е той.

— Повярвай ми, не е. — Забелязах нетърпеливото изражение на Джером и пуснах ръката на Сет. — Сега се връщам.

Пресякох улицата и докато разстоянието между шефа ми и мен намаляваше, аурата на Джером заля тялото ми. Всички безсмъртни имахме уникална аура, а тази на демон като Джером беше особено силна. Все едно те обгръщаха вълни и вълни гореща пара — както когато отвориш фурна и не се отдръпнеш достатъчно назад.

— Давай по същество — казах му. — Съсипваш романтичната ми интерлюдия. Както обикновено.

Джером пусна цигарата и я изгаси с черната си обувка „Кенет Коул“. Огледа се пренебрежително.

— Какво? Тук? Стига, Джорджи. Тук няма нищо романтично. Това място дори не е пит стоп по пътя към романтиката.

Сложих ядосано едната си ръка на кръста. Винаги, когато Джером нахлуеше в личния ми живот, следваха серии от злополучия, в които не желаех да се замесвам. Имах чувството, че и сега няма да е изключение.