Ришел Мийд - Кръвни връзки

Не можех да дишам. Една ръка затискаше устата ми, а друга разтърсваше рамото ми, изтръгвайки ме от тежкия сън. Хиляди трескави мисли изникнаха в мозъка ми само за един удар на сърцето. Сбъдна се. Най-лошият ми кошмар се сбъдна.

Те са тук! Дошли са за мен!

Очите ми примижаха и диво се заозъртаха из тънещата в мрак стая, докато пред мен не изплува лицето на баща ми.

— Татко?

— Сидни. Не можах да те събудя.

Естествено, това бе единственото извинение, задето ме изплаши до смърт.

— Трябва да се облечеш и да изглеждаш представително — продължи той. — Бързо и тихо. Ще се видим в кабинета на долния етаж.

Усетих как очите ми се разшириха, но не се поколебах какво да отговоря. Имаше само един приемлив отговор.

— Да, сър. Разбира се.

— Ще отида да събудя сестра ти.

Той се обърна към вратата, а аз скочих от леглото.

— Зоуи? — възкликнах. — За какво ти е потрябвала?

— Шшт — скастри ме той. — Побързай и се приготви. И помни — бъди тиха. Да не събудиш майка си.

Той затвори вратата, без да каже нищо повече, като ме остави озадачена. Отново ме заля паниката, която тъкмо бе започнала да стихва. За какво му бе нужна Зоуи? Подобно събуждане посред нощ можеше да означава само едно — ставаше дума за нещо, свързано с делата на алхимиците, а тя нямаше нищо общо с тях. Технически погледнато, аз също, тъй като бях наказана с отстраняване от активна дейност за неопределен период, заради лошото ми поведение през това лято. Какво ще стане, ако се окажеше нещо, свързано с провинението ми? Нима наистина най-после ще ме изпратят в поправителния център, а Зоуи ще заеме мястото ми?

За миг светът се завъртя около мен и трябваше да се хвана за леглото, за да запазя равновесие. Поправителните центрове. Те бяха кошмар за младите алхимици като мен. Мистериозни места, където тези, които се бяха сближили твърде много с вампирите, биваха изпращани, за да се поучат от грешките си по методите на старшите алхимици. Това, което ставаше там, оставаше тайна, която никога не желаех да узная. Но бях сигурна, че „поправителен център“ е само едно по-благозвучно название на „център за промиване на мозъците“. Познавах само един, завърнал се от такъв център и честно казано, след това приличаше на половин човек. Все едно беше зомби и направо не ми се искаше да мисля какво бяха правили с него, за да изглежда така.

В главата ми все още отекваше настояването на баща ми да побързам, затова се опитах да потисна страховете си. Спомних си и последното му предупреждение, заради което се постарах да се движа колкото се може по-тихо. Майка ми спеше леко. Обикновено нямаше значение дали тя ще разбере когато потегляхме по задачи на алхимиците, но напоследък не беше толкова приятелски настроена към работодателите на съпруга си и дъщеря си. Откакто миналия месец разгневените алхимици ме оставиха пред прага на къщата на родителите ми, този дом приличаше на затворнически лагер. Между родителите ми избухваха ужасни спорове, а двете със сестра ми Зоуи често трябваше да се прокрадваме на пръсти покрай тях.

Зоуи.

За какво му бе Зоуи?

Въпросът не ми даваше мира, докато се приготвях забързано. Знаех какво означава „да изглеждам представително“. Не можеше и дума да става да навлека джинси и тениска. Вместо това избрах сиви панталони и колосана бяла риза с копчета отпред. Отгоре облякох тъмносива жилетка, която пристегнах в кръста с черен колан. Малък златен кръст, който винаги висеше на врата ми, бе единственото украшение, което си позволих.

Малко по-голям проблем ми създаваше косата. Дори и след само два часа сън вече стърчеше на всички посоки. Пригладих я колкото можах по-добре, после я напръсках обилно с лак за коса, като се надявах да изглежда достатъчно представителна за това, което ме очакваше. Единственият ми грим беше малко пудра. Нямах време за нищо повече.

Цялото приготвяне ми отне само шест минути, което може би беше нов рекорд за мен. Спуснах се съвсем безшумно и предпазливо по стълбите, за да не събудя майка си. В дневната беше тъмно, но през процепа от незатворената врата на кабинета на баща ми се процеждаше светлина. Приемайки това като покана, бутнах вратата и пристъпих вътре. Приглушеният разговор секна с влизането ми. Баща ми ме изгледа от главата до петите и показа одобрението си за външния ми вид по характерния за него начин: просто се въздържа от критика.