Ришел Мийд: Кръвни връзки

— След консултация с пазителите, избрахме едно място, което според нас ще бъде безопасно за нея — по отношение както на мороите, така и за стригоите — заговори Стантън. — Но за да сме напълно сигурни, че тя и придружителите й ще останат неразкрити, трябва да имаме под ръка алхимици, посветени единствено на грижите за нея, в случай че настъпят някакви усложнения.

Баща ми се намръщи.

— Това е прахосване на нашите ресурси. Да не споменавам колко непоносимо ще е за този, който трябва да бъде с нея.

— Ето защо ни е нужна Сидни — заяви Стантън. — Искаме тя да е една от алхимиците, които ще придружат Джил в тайното й убежище.

— Какво? — възкликна баща ми. — Не говориш сериозно.

— Защо не? — Тонът на Стантън си оставаше спокоен и уверен. — Те са почти на една възраст, така че няма да събуди подозрения, ако са заедно. Пък и Сидни вече познава момичето. За нея сигурно няма да бъде толкова „непоносимо“ да прекара известно време с Джил, както за някой друг алхимик.

Подтекстът на казаното беше ясен за всички. Не се бях отървала от миналото си. Все още не. Хоровиц спря и вдигна иглата, с което ми даде шанс и аз да взема участие в спора. Мислите ми трескаво препускаха. Явно всички очакваха от мен някаква реакция. Не исках обаче да прозвуча така, сякаш съм прекалено разстроена от този план. Преди всичко трябваше да възстановя доброто си име сред алхимиците и да докажа, че имам желание да изпълнявам заповедите им. От друга страна обаче не биваше да оставям впечатлението, че се чувствам много добре с вампирите или с техните пазители с наполовина човешки произход — дампирите.

— Никога не е приятно да се живее с мороите — започнах предпазливо, като се стараех гласът ми да звучи хладно и високомерно. — Независимо колко дълго си бил сред тях. Но ще направя всичко, което е необходимо, за да бъдем ние — както и всички останали — в безопасност. Едва ли е нужно да обяснявам, че под „всички останали“ имам предвид хората.

— Ето, видя ли, Джаред? — Барнс изглежда бе останал доволен от отговора ми. — Момичето знае какво изисква дългът й. Ние вече уредихме някои подробности, за да може всичко да стане гладко и плавно. Със сигурност няма да я изпратим там сама, особено след като и момичето на мороите няма да е без придружител.

— Какво искаш да кажеш с това? — Баща ми продължаваше да не изглежда много щастлив от това решение и аз се запитах какво го дразнеше най-силно. Дали действително се опасяваше, че ще бъда изложена на опасност? Или просто се тревожеше, че пребиваването ми за по-дълго в компанията на мороите би могло да се отрази още повече на лоялността ми? — Колко морои ще я придружават?

— Изпращат един дампир — обясни Микълсън. — Един от техните пазители, което напълно одобрявам. На мястото, което сме избрали, не би трябвало да има стригои, но ако се появят, ще е по-добре те да се сражават с тези чудовища, а не ние.

Пазителите бяха специално обучени дампири, които служеха като бодигардове.

— Готова си — рече Хоровиц и отстъпи назад. — Можеш да седнеш.

Подчиних се, като устоях на желанието да докосна бузата си. Единственото, което усетих, докато работеше, беше леката болка от убождането на иглата, но знаех, че в мен се влива много силна магия, която ми даваше свръхчовешка имунна система и ме възпираше да говоря за съществуването на вампирите пред обикновените човешки същества. Опитвах се да не мисля за другата част, за това откъде идва магията. Татуировките бяха необходимото зло.

Останалите продължаваха да стоят прави, без да ми обръщат внимание, — е, с изключение на Зоуи. Тя все още изглеждаше смутена и изплашена и продължаваше да ми хвърля тревожни погледи.

— Може би ще дойде и още един морой — продължи Стантън. — Честно, не съм сигурна защо, но те много настояваха той да придружава Мастрано. Казахме им, че колкото по-малко от тях се налага да крием, толкова по-добре, но… Както и да е. Изглежда смятат, че е наложително и ни увериха, че са уредили престоя му там. Мисля, че се казва Ивашков. Но той е без значение.

— Къде е това място? — попита баща ми. — Къде искате да я изпратите?

Отличен въпрос. И аз си го задавах. Първата ми истинска работа за алхимиците ме бе отвела в другия край на света, в Русия. Ако алхимиците наистина искаха на всяка цена да скрият Джил, очевидно трябваше да я изпратят на някое отдалечено място. За миг си позволих да се надявам, че може да се озовем в града на моите мечти: Рим. Легендарните произведения на изкуството и италианската храна ми се струваха идеален начин за компенсация на бумащината и вампирите.