Ришел Мийд: Златна лилия

За повечето хора отвеждането в подземен бункер през бурна нощ би било страшно. Не и за мен.

Нещата, които мога да обясня и определя с точни данни, не ме плашат. Затова продължавах мълчаливо да изброявам фактите, докато слизах все по-дълбоко под уличното ниво. Бункерът бе реликва от Студената война, изграден за защита по времето, когато хората са мислели, че ядрените ракети дебнат едва ли не зад всеки ъгъл. Според табелата, в сградата на повърхността се помещаваше оптичен магазин. Това беше фасадата. Нищо страшно. А бурята? Просто природен феномен, вследствие сблъсъка между атмосферни фронтове. А и ако наистина се боите да не пострадате по време на буря, какво по-добро скривалище от подземен бункер?

Така че, не. Това на пръв поглед зловещо пътуване ни най-малко не ме плашеше. Всичко бе изградено върху разумни факти и солидна логика. Можех да се справя с това. Това, с което имах проблем, беше останалата част от моята работа.

И наистина, може би тъкмо заради това подземните разходки в бурна нощ не ме смущаваха. Когато прекарваш по-голяма част от дните си сред вампири и полувампири, водиш ги до места, където да получат кръв и пазиш съществуването им в тайна от останалия свят… ами, това ти създава по-необичайна представа за света. Била съм свидетел на кървави вампирски стълкновения и съм видяла магически подвизи, противоречащи на всички закони на физиката. Животът ми е постоянна битка да сдържам ужаса си от необяснимото и да се опитвам отчаяно да открия начин, за да го обясня.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди ме водачът ми, когато заслизахме по поредицата виещи се надолу бетонни стъпала. Всичко наоколо беше от бетон — стените, подът и таванът. Сивата, груба повърхност поглъщаше флуоресцентната светлина, която би трябвало да осветява пътя ни. Беше тъмно и студено, зловещо в своята застиналост. Придружителят сякаш отгатна мислите ми. — Направили сме преустройство и сме разширили първоначалното скривалище. Ще се увериш сама, когато стигнем до главната секция.

Не се и съмнявах. Стълбите най-сетне ни отведоха до коридор с няколко затворени врати от двете страни. Обстановката продължаваше да е бетонна, но всички врати бяха модерни, с електронни ключалки, върху чиито панели светеха червени или зелени светлини. Младият мъж ме отведе до втората врата отдясно, върху която светеше зелена светлина. Озовах се в съвсем нормално помещение, нещо като стая за отдих, която можете да откриете във всеки модерен офис. Подът бе покрит със зелен килим, сякаш някой отчаяно се бе опитал да наподоби трева, а стените бяха жълто-кафяви, което създаваше илюзия за топлина. В другия край на стаята имаше мек диван, две кресла и масичка за кафе, върху която бяха пръснати списания. Но най-хубавото беше плотът с мивка и машина за кафе.

— Чувствай се като у дома си — каза водачът ми. Предположих, че на години е колкото мен, осемнайсет, но рядката му брада го правеше да изглежда по-млад. — Скоро ще дойдат за теб.

Погледът ми не се откъсваше от машината за кафе.

— Може ли да си направя кафе?

— Разбира се — кимна той. — Каквото пожелаеш.

Той излезе, а аз направо изтичах до плота. Кафето беше на зърна и по вида му можеше да се предположи, че и то е тук от времето на Студената война. Но след като беше с кофеин, не ми пукаше. Бях взела нощния полет от Калифорния и въпреки че имах на разположение почти половин ден, за да се възстановя, все още бях сънена, с помътнели очи. Включих кафе машината и закрачих из стаята. Списанията бяха струпани на криви купчини и аз ги подравних. Не мога да понасям безпорядъка.

Отпуснах се на дивана и зачаках кафето да стане, питайки се каква бе причината за тази среща. Прекарах голяма част от следобеда тук, във Вирджиния, за да докладвам на двама официални представители на алхимиците за статута на сегашното ми назначение. Живеех в Палм Спрингс под прикритието на ученичка в горния клас в частно училище с пансион, за да се грижа за безопасността на Джил Мастрано Драгомир — вампирска принцеса, принудена да се крие. Опазването й жива означаваше да се предотврати избухването на гражданска война сред расата й — нещо, което определено щеше да разкрие на хората съществуването на свръхестествения свят, спотайващ се под повърхността на модерния живот. Мисията беше жизненоважна за алхимиците, затова не бях изненадана, че искат последната информация. Това, което ме изненада, беше, че не го направиха по телефона. Не можех да си представя каква друга причина имаше, за да ме доведат на това място.