Ришел Мийд - Златна лилия

— Виждаш ли? — поклати глава Зийк. — Жалка работа. Но ето това би могло да се случи, ако не си вършим добре работата. И други човешки същества могат да станат като него — да продадат душите си заради кухото обещание за безсмъртие. — Направи знака на алхимиците срещу злото — малък кръст върху рамото. Последвах примера му. — Не ми харесва да стоя тук, но понякога… понякога това е добро напомняне защо трябва да държим мороите и другите в сенките. Защо не можем да си позволим да се сближаваме или привързваме към тях.

В едно скътано ъгълче на съзнанието си знаех, че има огромна разлика между начина, по който мороите и стригоите общуваха с хората. Но въпреки това не можех да формулирам никакви разумни доводи, докато стоях пред Лиам. Бях твърде смаяна, останала без думи и… изплашена. Беше много лесно да се повярва на всичко, което казваха алхимиците. Точно срещу това се борехме. Това беше кошмарът, който не можехме да позволим да се случи.

Не знаех какво да кажа, но явно Зийк не очакваше много.

— Хайде, да вървим — подкани ме и додаде към Лиам: — А ти, по-добре си изяж храната, защото до сутринта няма да получиш нищо друго. И не ме е грижа колко е студена и твърда.

Лиам присви очи.

— Какво ми пука за човешката храна, когато много скоро ще пия нектара на боговете? Кръвта ти ще бъде топла върху устните ми, твоята и на твоето хубаво момиче. — Избухна в смях, който бе много по-стряскащ от виковете на Кийт.

Смехът продължи, докато Зийк ме извеждаше от стаята. Вратата се затвори зад нас и аз се озовах в коридора. Все още не можех да се отърся от шока и обзелото ме вцепенение. Зийк ме изгледа загрижено.

— Съжалявам… навярно не биваше да ти показвам това.

Поклатих бавно глава.

— Не… прав си. Добре е за нас да го видим. Да разберем какво правим. Винаги съм знаела… но никога не съм си представяла нещо подобно.

Опитах се да насоча мислите си към ежедневните неща и да изтрия ужаса от съзнанието си. Погледнах към кафето си. Беше недокоснато и почти изстинало. Намръщих се.

— Може ли да получа още кафе, преди да си тръгна? — Нуждаех се от нещо нормално. Нещо човешко.

— Разбира се.

Зийк ме поведе към първото помещение. Каната с кафе още бе топла. Излях старото кафе и си налях ново. Още не бях напълнила чашата, когато вратата се отвори със замах и влезе Том Дарнъл. Изглеждаше разстроен и явно се изненада да завари някой тук. Мина покрай нас, отпусна се върху дивана и зарови лице в шепи. Двамата със Зийк се спогледахме несигурно.

— Господин Дарнъл — заговорих аз, — добре ли сте?

Не ми отговори веднага. Лицето му остана закрито, а тялото му се разтърсваше от мълчаливи ридания. Канех се да си тръгна, когато той ме погледна, макар да имах чувството, че всъщност не ме вижда.

— Те решиха — пророни. — Взеха решение за Кийт.

— Вече? — изумих се. Двамата със Зийк не бяхме прекарали повече от няколко минути с Лиам.

Том кимна мрачно.

— Изпращат го обратно… обратно в поправителния център.

Не можех да повярвам.

— Но аз… но аз им казах! Казах им, че той не е в съюз с вампирите. Той вярва в това… в това, което и останалите от нас вярват. Просто направи няколко погрешни избора.

— Зная. Но те заявиха, че не могат да рискуват. Дори и да изглежда, че Кийт не се интересува от тях — дори и той да вярва, че е така — остава фактът, че е бил в заговор с един от тях. Те са обезпокоени, че готовността да се впусне в подобно партньорство може да му повлияе подсъзнателно. По-добре злото да се пресече от корен. Те… те навярно са прави. Това е най-доброто решение.

В съзнанието ми се мярна образът на Кийт как удря по стъклото и умолява да не го връщат пак там.

— Съжалявам, господин Дарнъл.

Обезумелият от мъка взор на Том се фокусира малко повече в мен.

— Не се извинявай, Сидни. Ти направи толкова много… толкова много за Кийт. Заради това, което им каза, те ще намалят престоя му в поправителния център. Това означава много за мен. Благодаря ти.

Стомахът ми се сви. Заради мен Кийт бе изгубил едното си око. Заради мен Кийт бе изпратен в поправителен център. Отново изплува една мисъл: той заслужаваше да страда и да си понесе наказанието, но не заслужаваше това.

— Те бяха прави за теб — продължи Том. Опита се да се усмихне, но безуспешно. — Какъв звезден пример си ти. Толкова отдадена. Баща ти трябва да е много горд. Не проумявам как можеш да живееш всеки ден с тези създания и въпреки това да отстояваш твърдо принципите си. Много алхимици биха могли да се поучат от теб. Ти разбираш какво означават отговорност и дълг.