Ришел Мийд - Златна лилия

Отново насочих вниманието си към Кийт. Той блъскаше неспирно по стъклото и крещеше през цялото време. Останалите явно успяваха да не му обръщат внимание, така че и аз трябваше да последвам примера им.

— Показания за какво, сър?

— Размишляваме дали да върнем, или не, Кийт в поправителния център — обясни Сивия кок. — Той постигна отличен напредък там, но някои от нас смятат, че за по-сигурно трябва да удължим престоя му, за да се уверим, че и най-малката вероятност за привързаност към вампирите е изкоренена.

Ако настоящето поведение на Кийт беше „отличен напредък“, не можех да си представя какъв би бил лошият напредък.

Слънчевите очила нагласиха химикалката си над клипборда.

— Основавайки се на видяното от вас в Палм Спрингс, госпожице Сейдж, какво е мнението ви за отношението на господин Дарнъл към вампирите? Дали връзките, на които сте били свидетелка, са достатъчно силни, за да изискват по-нататъшни предпазни мерки? — Навярно „по-нататъшни предпазни мерки“ означаваше продължаване на пребиваването му в поправителния център.

Докато Кийт продължаваше да налага стъклото, всички очи бяха приковани в мен. Алхимиците, въоръжени с клипбордове, изглеждаха замислени и любопитни. Том Дарнъл видимо се потеше, наблюдавайки ме със страх и очакване. Предполагам, че беше разбираемо. Аз държах съдбата на сина му в ръцете си.

Докато се взирах в Кийт, в мен се бореха противоречиви емоции. Аз не само не го харесвах — аз го мразех. А не са много хората, които мразя. Но не можех да забравя това, което бе сторил на Карли. Пък и спомените за това, което бе причинил на мен и останалите в Палм Спрингс все още бяха свежи в паметта ми. Той бе злословил по мой адрес и бе направил живота ми нещастен, за да прикрие измамите си с вампирската кръв. Също така се бе държал много зле с вампирите и дампирите, за които трябваше да се грижим. Всичко това ме бе накарало да се замисля кои бяха истинските чудовища.

Не зная със сигурност какво става в поправителните центрове. Съдейки по реакцията на Кийт, явно положението там беше много лошо. Част от мен искаше да каже на алхимиците да го изпратят обратно за дълги години и никога да не му позволяват да види бял ден. Престъпленията му заслужаваха наказание — при все това не бях сигурна, че заслужаваха точно това наказание.

— Мисля… мисля, че Кийт Дарнъл е покварен — промълвих накрая. — Той е егоист и неморален. Не го е грижа за другите и наранява хората, за да постигне целите си. Готов е да лъже, да мами и да краде, за да получи желаното. — Поколебах се преди да продължа. — Но… не мисля, че е заблуден относно природата на вампирите. Не мисля, че е толкова близък с тях, нито че в бъдеще е застрашен от подобно сближаване. При все това, не смятам, че трябва да му се позволява да изпълнява мисии на алхимиците в близко бъдеще. Дали това означава да бъде затворен, или просто подложен на изпитателен срок, зависи от вас. Миналите му действия показват, че той не приема сериозно нашата работа, но това се дължи на егоизма му, а не на неестествено привличане към тях. Той… ами, ще го кажа съвсем откровено и без заобикалки, е лош човек.

Думите ми бяха посрещнати от пълна тишина, като се изключи бясното драскане на химикалките по листата, докато алхимиците записваха бележките си. Осмелих се да хвърля поглед към Том, боейки се какво щях да видя след като така безмилостно бях заклеймила сина му. За мое изумление, Том изглеждаше… облекчен. И благодарен. По-точно сякаш едва сдържаше сълзите си. Улови погледа ми и устните му произнесоха безмълвно: „Благодаря ти“. Удивително. Току-що бях заявила, че Кийт е най-ужасният човек на земята във всяко едно отношение. Но нищо от това нямаше значение за баща му, след като не бях обвинила Кийт в близост с вампирите. Бих могла да го нарека убиец и Том навярно пак щеше да е благодарен, ако това означаваше, че Кийт не е в приятелски отношения с врага.

Това ме притесняваше и отново ме накара да се запитам кои са истинските чудовища в цялата тази история. Групата, която бях оставила в Палм Спрингс, бе сто пъти по-морална от Кийт.

— Благодарим ви, госпожице Сейдж — рече Сивия кок, довършвайки бележките си. — Бяхте ни изключително полезна и ние ще вземем под внимание думите ви, когато взимаме решението си. Можете да си вървите. Когато излезете в коридора, ще заварите Зийк да ви очаква, за да ви изведе от сградата.

Доста рязко отпращане, но типично за алхимиците. Ефикасно и бързо. Без увъртане. Кимнах любезно за сбогуване и хвърлих един последен поглед към Кийт, преди да отворя вратата. Веднага щом се затвори зад гърба ми, ме посрещна блажена тишина. Вече не чувах виковете на Кийт.