Ришел Мийд: Златна лилия

Зийк, както се оказа, беше алхимикът, който ме бе довел.

— Всичко наред ли е?

— Така изглежда — отвърнах, все още замаяна от случилото се. Знаех, че краткият ми доклад по-рано пред алхимиците, просто е бил удобно съвпадение за тях. Намирах се в района, така че защо да не се срещнат лично с мен? Това не е било съществено. Случилото се преди малко — виждането на Кийт — е била истинската цел на пътуването ми дотук.

Докато вървяхме обратно по коридора, нещо, което не бях забелязала на идване привлече вниманието ми. Една от вратите имаше засилена охранителна система. Освен лампичката и панела, имаше четец на електронни карти. В горния край на вратата се виждаше стоманено резе, което бе спуснато от външната страна. Беше съвсем обикновено, но явно правеше невъзможно излизането на този, който беше вътре.

Спрях несъзнателно и огледах вратата за няколко секунди. После продължих да вървя, без да кажа нищо. Добре обучените алхимици не задават въпроси.

Зийк забеляза погледа ми и рязко спря. Погледна ме, после вратата и сетне пак мен.

— Искаш ли… искаш ли да видиш какво има там? — Погледът му се стрелна към вратата, от която бяхме излезли. Знаех, че има нисш ранг и явно се боеше да не си навлече неприятности с по-висшите. В същото време у него се усещаше нетърпение, което говореше, че се вълнува от тайните, които пазеше — тайни, които не можеше да сподели с останалите. Аз бях безопасен отдушник.

— Предполагам, че зависи от това, какво има вътре — отвърнах.

— То е причината за това, което вършим — заяви той мистериозно. — Погледни и ще разбереш защо целите ни са толкова важни.

Решил да рискува, придружителят ми прокара картата през четеца, а след това набра някакъв дълъг код. Лампичката на вратата светна в зелено и той плъзна резето. Почти очаквах да видя поредната затъмнена стая, но светлината вътре беше толкова ярка, че очите ме заболяха. Заслоних ги с ръка.

— Това е вид светлинна терапия — обясни Зийк извинително. — Знаеш, че хората в облачните райони имат ултравиолетови лампи, нали? Лъчите са подобни на слънчевите. Надеждата е, че светлината ще накара хората като него отново да добият малко човечност — или поне да обезкуражи заблудата им, че са стригои.

Отначало бях твърде заслепена, за да разбера какво има предвид. Тогава видях в другия край на стаята килия. Големите метални решетки, които закриваха входа, бяха заключени с друг четец на карти и електронен панел. Подобни предпазни мерки ми се сториха пресилени, когато различих мъжа вътре. Беше по-възрастен от мен, предполагам около двайсет и пет годишен и беше толкова мърляв и раздърпан, че в сравнение с него Кийт изглеждаше спретнат и чист. Мъжът беше мършав, с изпито лице и се бе свил в ъгъла, закрил с ръце очите си от светлината. Ръцете и краката му бяха оковани и явно не можеше да помръдне. Когато влязохме, се осмели да ни хвърли един поглед, а след това откри още малко от лицето си.

Смразих се. Мъжът беше човек, но изражението му бе толкова студено и зло, като на всеки стригой, който съм виждала. Сивите му очи бяха хищнически. Безчувствени, като на убийците, които не изпитват съпричастност към останалите хора.

— Да не би да си ми донесъл вечеря? — попита той с престорено дрезгав глас. — Виждам, че е хубаво момиче. Малко по-мършава, отколкото бих искал, но съм сигурен, че кръвта й е вкусна и сладка.

— Лиам — рече Зийк търпеливо, но лицето му доби уморено изражение. — Знаеш къде е вечерята ти. — Посочи към недокоснатия поднос в килията. Храната изглеждаше отдавна изстинала. Панирани пилешки хапки, зелен боб и курабийка. — Той почти не се храни — обясни ми Зийк. — Затова е толкова слаб. Настоява да получи кръв.

— Какво… какво е той? — попитах, неспособна да откъсна поглед от Лиам. Въпросът, разбира се, беше глупав. Лиам очевидно беше човешко същество, но при все това… у него имаше нещо, което не беше съвсем наред.

— Покварена душа, която иска да стане стригой — отвърна Зийк. — Някакви пазители го открили да служи на онези чудовища и ни го предадоха. Опитахме се да му върнем здравия разум, но безуспешно. Той не спира да твърди колко велики са стригоите, как един ден ще се върне при тях и ще ни накара да си платим. А междувременно полага всички усилия, за да се преструва, че е един от тях.

— О — усмихна се лукаво затворникът, — аз ще бъда един от тях. Те ще възнаградят лоялността и страданията ми. Ще ме пробудят и аз ще се изпълня с мощ, каквато дори не сте си и представяли в нищожните си човешки мечти. Ще живея вечно и ще се върна за вас… за всички вас. Ще пирувам с кръвта ви, ще се наслаждавам на всяка капка. Вие, алхимиците, си мислите, че дърпате конците и контролирате всичко. Заблуждавате се. Не контролирате нищо. Вие сте нищо.