Ришел Мийд: Златна лилия

Откакто вчера излетях от Палм Спрингс, аз всъщност доста мислех за групата, която бях оставила — разбира се, когато алхимиците не ме разсейваха с разни затворници. Джил, Ейдриън, Еди и дори Анджелина… бяха объркващи и понякога доста дразнещи, но в крайна сметка бяха личности, които започнах да опознавам и чиято съдба не ми беше безразлична. Независимо от цялото търчане около тях, от мига, в който напуснах Калифорния, разнородната им група ми липсваше. Усещах в себе си някаква празнота, когато те не бяха наоколо.

А сега подобни чувства ме смущаваха. Дали размивах границите между приятелство и дълг? Ако Кийт го бяха сполетели такива неприятности само заради дребно сътрудничество с вампир, колко по-лоша бях аз? И колко близо бяхме всички ние до опасността да се превърнем в такива като Лиам?

Думите на Зийк отекнаха в главата ми: Не можем да си позволим да се сближаваме или привързваме към тях.

И това, което Том току-що бе казал: Ти разбираш какво означават отговорност и дълг.

Той ме наблюдаваше с очакване и аз се насилих да се усмихна, докато изтласквах страховете си.

— Благодаря ви, сър. Правя каквото мога.

Тази нощ не спах. Донякъде се дължеше на часовата разлика. Полетът ми до Палм Спрингс беше в шест сутринта, което беше три сутринта в часовата зона, където тялото ми все още смяташе, че се намира. Сънят ми се струваше безсмислен.

И разбира се, съществуваше съвсем дребният факт, че ми беше трудно да се отпусна след всичко, което бях видяла в бункера на алхимиците. Ако не си представях безумните очи на Лиам, ако не спирах да си повтарям предупрежденията, които чух, какво става с тези, които се сближат прекалено много с вампирите…

А пълната входяща кутия със съобщения от бандата в Палм Спрингс никак не помагаше за облекчаване на ситуацията. Обикновено, когато бях навън по задачи, си проверявах имейлите на мобилния телефон. Сега, в хотелската си стая, докато се взирах в различните съобщения, установих, че се изпълвам със съмнения. Дали всички бяха строго професионални? Дали не бяха твърде приятелски? Дали размиваха границите в протокола на алхимиците? След като видях какво се бе случило с Кийт, беше повече от ясно, че не бе нужно много, за да се забъркаш в неприятности с моята организация.

Едно от съобщенията беше от Джил със следната тема: „Анджелина… въздишка“. Това не беше изненада за мен и не си дадох труд да го прочета. Анджелина Дос, момиче дампир, изпратено, за да бъде съквартирантка на Джил и да осигурява допълнителна охрана, малко се затрудняваше да се впише в живота в „Амбъруд“. Винаги се забъркваше в някакви каши, но знаех, че каквото и да бе този път, нямаше как да помогна от разстояние.

Другото съобщение беше от самата Анджелина. И него не прочетох. Темата беше: „ПРОЧЕТИ ТОВА! ТОЛКОВА Е ЗАБАВНО!“. Анджелина съвсем наскоро бе открила електронната поща. Но явно все още не бе открила как да изключва главните букви. Освен това не правеше разлика между забавни шеги, финансови измами или предупреждения за вируси. И като стана дума за последните… се наложи накрая да инсталираме на лаптопа й защитен софтуер за деца, за да блокираме достъпа й до определени уебсайтове и реклами. Направихме го, след като тя неволно свали четири вируса.

Това, което ме накара да спра и да се замисля беше последният имейл във входящата ми кутия. Беше от Ейдриън Ивашков, единственият член на групата, който не беше ученик в подготвителното училище „Амбъруд“. Ейдриън беше двайсет и една годишен морой, затова би било малко прекалено да се представя за ученик в гимназия. Ейдриън беше с нас, защото между него и Джил съществуваше духовна и телепатична връзка, създадена непреднамерено, когато той използвал магията, която владееше, за да спаси живота й. Всички морои притежаваха магически способности, като всеки морой специализираше в един от четирите основни природни елемента — земя, въздух, вода или огън. Неговият беше духът — мистериозен елемент, свързан със съзнанието и лечението. Връзката позволяваше на Джил да чете мислите на Ейдриън и да долавя чувствата му, което бе смущаващо и причиняваше безпокойства и за двамата. Близостта му до Джил им помагаше да открият някои особености на връзката. А и Ейдриън нямаше по-добро занимание.

Темата на неговия имейл гласеше: „ИЗПРАТИ ПОМОЩ НЕЗАБАВНО“. За разлика от Анджелина, Ейдриън познаваше отлично правилата за писане с главни букви, но ги използваше просто за драматичен ефект. Знаех също така, че ако имах съмнения кое от съобщенията е свързано с моята работа, това несъмнено беше най-непрофесионалното от цялата серия. Ейдриън не беше моя отговорност. Въпреки това кликнах върху съобщението.