Ришел Мийд: Златна лилия

„Ден 24. Ситуацията се влошава. Тези, които ме държат в плен, не спират да изнамират нови и ужасяващи начини да ме измъчват. Когато не работи, агент Скарлет прекарва дните си в разглеждане на мостри на платове за рокли на шаферките и не спира да дудне колко е влюбена. Това обикновено подтиква агент Досаден Борш да ни забавлява с истории за руски сватби, които са още по-отегчителни от обичайните му. Засега опитите ми да избягам са осуетени. Освен това, свърших цигарите. Всяка помощ или тютюневи продукти, които можеш да изпратиш, ще бъдат оценени по достойнство.

Затворник 24601“

Не можах да сдържа усмивката си. Ейдриън ми изпращаше подобни съобщения почти всеки ден. Това лято разбрахме, че онези, които са били насила превърнати в стригои можеха да бъдат върнати към първоначалната им същност с помощта на магията на духа. Това все още беше сложен и труден процес, още повече, че имаше толкова малко морои, владеещи магията на духа. Още по-впечатляващо беше скорошното разкритие, че онези, които са били преобразени от стригои, никога повече не можеха да бъдат отново превърнати в кръвожадни чудовища. Това бе въодушевило алхимиците и мороите. Ако имаше някакъв магически начин да се предотврати създаването на нови стригои, откачалки като Лиам повече нямаше да представляват проблем.

И ето тук в играта влизаха Соня Карп и Дмитрий Беликов или, както Ейдриън ги наричаше в отчаяните си послания „агент Скарлет“ и „агент Досаден Борш“. Соня беше морой, а Дмитрий — дампир. И двамата някога бяха стригои и бяха спасени от магията на духа. Двамата пристигнаха миналия месец в Палм Спрингс, за да работят с Ейдриън в нещо като „мозъчен тръст“, за да открият средство за предпазване срещу превръщането в стригой. Това бе изключително важна задача, чието успешно разрешаване щеше да има огромни последици. Соня и Дмитрий бяха едни от най-усърдните и отдадени работници, които познавам, което невинаги бе в синхрон със стила на Ейдриън.

Голяма част от работата им включваше бавни, щателни експерименти — в много от които участваше Еди Кастъл — дампир, който също беше под прикритие в „Амбъруд“. Той играеше ролята на контролен субект, тъй като за разлика от Дмитрий, Еди беше дампир, недокоснат от духа и никога не е бил превръщан в стригой. Не можех да помогна с много на Ейдриън в терзанията му, свързани с изследователската група — и той го знаеше. Просто разиграваше театър и ме използваше за отдушник на неволите си. Тъй като ясно разграничавах кое е съществено и кое не за света на алхимиците, едва не изтрих съобщението, но…

Едно нещо ме разколеба. Ейдриън бе подписал имейла си с препратка към романа „Клетниците“ на Виктор Юго. Това бе книга за Френската революция, която беше толкова дебела, че прекрасно би могла да се използва за оръжие. Чела съм я и на английски, и на френски. Имайки предвид, че Ейдриън веднъж се отегчи, докато четеше едно по-дълго меню, ми беше доста трудно да си представя, че ще прочете романа на Юго на какъвто и да е език. Така че откъде знаеше за препратката? Това няма значение, Сидни , обади се строг алхимически глас в главата ми. Изтрий го. Това не е важно. Литературните познания на Ейдриън (или липсата на такива) не те засягат.

Но не можех да го направя. Трябваше да зная. Това бе от онези детайли, които можеха да ме подлудят. Изпратих му кратък есемес: „Откъде знаеш за 24601? Не мога да повярвам, че си чел книгата. Гледал си мюзикъла, нали?“

Натиснах „Изпрати“ и отговорът дойде почти незабавно: „СпаркНоутс“ 1 1 Справочен интернет сайт за ученици. — Бел.ред. .

Типично. Засмях се високо и тутакси се почувствах виновна. Не биваше да отговарям. Това бе персоналната ми поща, но ако някой ден алхимиците решаха да ме разследват, нямаше да се поколебаят да проникнат в нея. Подобни кореспонденции са изобличаващи и аз изтрих тази — не че имаше значение. Никакви данни не могат да бъдат изцяло заличени.

Когато в седем на следващата сутрин се приземих в Палм Спрингс, беше болезнено ясно, че бях прекрачила границите, до които организмът ми можеше да съществува само на кофеин. Бях прекалено изтощена. Никакво кафе вече не бе в състояние да ми помогне. Едва не заспах върху тротоара на летището, докато чаках превоза си до „Амбъруд“. Когато пристигна, не го забелязах, докато не чух да викат името ми.

Дмитрий Беликов изскочи от взетата под наем синя кола, приближи с бързи крачки към мен и пое куфара ми, преди да успея да промълвя и дума. Няколко жени наблизо спряха да бъбрят и се втренчиха възхитено в него. Изправих се на крака.