— Не е нужно да го правиш — промълвих, макар че той вече слагаше куфара в багажника.
— Разбира се, че е нужно — отвърна той с лек руски акцент. Усмихна ми се леко. — Имаше вид на заспала.
— Де тоз късмет — промърморих, докато се намествах на седалката до шофьора. Дори и да бях напълно будна, знаех, че Дмитрий пак щеше да вземе куфара ми. Такъв си беше той — последният останал кавалер в модерния свят, винаги готов да помогне на останалите.
Това бе едно от многобройните удивителни неща у Дмитрий. Само външният му вид бе достатъчен, за да накара мнозина да спрат насред крачката си. Имаше тъмнокестенява коса, прибрана назад на опашка, и кафяви очи, които изглеждаха тайнствени и съблазнителни. Беше висок — около метър и деветдесет и осем — конкурирайки дори някои морои. За мен бе трудно да различавам дампирите от хората, но дори аз трябваше да призная, че той заемаше челно място по скалата за мъжка привлекателност.
Освен това излъчваше енергия, която не можеше да не засегне всички около него. Дмитрий винаги беше нащрек, винаги готов за неочакваното. Никога не съм го виждала отпуснат или непредпазлив. Винаги бе готов да нападне. Несъмнено, той бе много опасен и за мен беше облекчение, че е на наша страна. Винаги се чувствам в безопасност край него — и малко напрегната.
— Благодаря за транспорта — добавих. — Можех да си взема такси. — Още докато ги изговарях, знаех, че думите ми са безсмислени, както когато му казах, че не е нужно да ми помага с багажа.
— Не е проблем — увери ме той, докато караше към покрайнините на Палм Спрингс. Изтри потта от веждите си и дори и този жест изглеждаше някак си секси и привлекателен. Макар да беше още рано сутринта, денят вече се очертаваше като горещ.
— Соня настоя. А и днес няма да има експериментални занятия.
Сбърчих чело. Тези експерименти и удивителния потенциал, който криеха, за предотвратяване създаването на още стригои, бяха много важни. Дмитрий и Соня го знаеха и с все сили се бяха посветили на каузата — особено през уикендите, когато Ейдриън и Еди нямаха часове, което правеше новината толкова озадачаваща. Моите етични принципи, отнасящи се до работата и отговорността, не ми позволяваха да проумея защо нямаше да се правят изследвания в неделя.
— Ейдриън? — предположих. Може би той не беше „в настроение“ за научна дейност днес.
— Отчасти — кимна Дмитрий. — Но сме лишени и от контролния си субект. Еди каза, че има някакъв проблем и няма да може да се освободи.
Бръчката ми се задълбочи.
— Какъв проблем би могъл да има Еди?
Еди също бе много отдаден на мисията. Ейдриън понякога го наричаше мини Дмитрий. Въпреки че Еди посещаваше занятията като мен, знаех, че винаги е готов да зареже домашните си, за да помогне на великата цел. Сещах се само за едно нещо, което би могло да е по-важно от помагането да се открие „лекарство“ против превръщането в стригои. Сърцето ми внезапно се разтуптя.
— Джил добре ли е? — Трябва да бъде. Иначе биха ме уведомили, нали? Главната цел за пребиваването на Еди в Палм Спрингс — и моята — беше да осигурим безопасността й. Ако тя беше в опасност, това оставяше на заден план всичко останало.
— Тя е добре — успокои ме Дмитрий. — Говорих с нея тази сутрин. Не съм сигурен какво става, но Еди не би отсъствал без основателна причина.
— Предполагам, че не — промърморих, все още обезпокоена.
— Ти се тревожиш повече и от мен — подразни ме спътникът ми. — Не мислех, че е възможно.
— Работата ми е да се тревожа. Винаги трябва да съм сигурна, че всички са добре.
— Понякога не е лошо да се увериш, че и ти също си добре. Можеш да откриеш, че това всъщност помага на околните.
Изсумтях насмешливо.
— Роуз винаги се шегува за твоите „Дзен мъдрости“. Дали в момента нямам честта да изпитам на свой гръб някоя от тях? Ако е така, разбирам защо тя е толкова безпомощна пред чара ти.
Бях възнаградена с искрен смях, който рядко можеше да се чуе от Дмитрий.
— Така мисля. Ако попиташ нея, тя ще заяви, че е заради ловкото ми боравене със сребърния кол или обезглавените чудовища. Обаче аз съм сигурен, че тъкмо със своите „Дзен мъдрости“ накрая спечелих сърцето й.
Моята ответна усмивка тутакси се превърна в прозявка. Беше наистина поразително, че можех да се шегувам с дампир. Преди време получавах панически пристъп само да бъда в една стая с тях или с морои. Но макар и бавно, през последните шест месеца притесненията и страховете ми започнаха да намаляват. Никога нямаше да мога да се отърся от усещането за „различие“, което изпитвах към всички тях, но бях преодоляла много предразсъдъци. Част от мен бе убедена, че е правилно, задето все още ги разделям от хората, но беше добре да бъда гъвкава в отношенията ни, което щеше да облекчи и улесни работата ми. Но не прекалено „гъвкава“, предупреди ме вътрешният алхимически глас.
Читать дальше