Ришел Мийд - Златна лилия

Излязох от стаята им и се изненадах, когато установих, че Джил е зад мен, след като вратата се затвори.

— Сидни… съжалявам.

Изгледах я любопитно, чудейки се дали сега пък тя не бе направила нещо.

— За какво?

Тя посочи към вратата.

— Заради Анджелина. Трябваше да внимавам повече и да не й позволявам да се забърква в неприятности.

Потиснах усмивката си.

— Това не е твое задължение.

— Да, зная… — Тя сведе глава и част от дългата й коса се люшна напред. — Но все пак. Зная, че би трябвало да съм повече като теб. Вместо това, аз просто бях… сещаш се. Забавлявах се.

— Имаш право на това — заявих, опитвайки се да пренебрегна деликатния й намек за мен.

— При все това трябва да съм по-отговорна — настоя тя.

— Ти си отговорна — уверих я. — Особено в сравнение с Анджелина. — Семейството ми в Юта имаше котка, която навярно беше по-отговорна от Анджелина.

Лицето на Джил светна и аз я оставих, за да занеса куфара в стаята си. Пристигането на Анджелина и участието ми в арестуването на Кийт ми бяха извоювали правото на отделна стая в общежитието, нещо, което бе много ценно за мен. В стаята ми беше тихо и подредено. Моят идеален свят. Единственото място, останало незасегнато от хаоса в живота ми. Прилежно оправеното легло ме подканяше да се сгуша под завивките. По-точно ме умоляваше. Скоро, обещах аз. Надявам се.

Училището „Амбъруд“ бе разделено на три кампуса: източен (където бяха настанени момичетата), западен (запазен за момчетата) и централен (където се намираха всички административни сгради). През целия ден трите кампуса се обслужваха от вътрешна автобусна линия, макар че смелчаците, които не се плашеха от горещината, можеха да сноват пеша между тях. Обикновено температурите не ми влияеха, но днес ходенето ми се струваше доста тежка дейност. И така, качих се на автобуса до западния кампус и се опитах да остана будна.

Фоайето в мъжкото общежитие не се отличаваше от нашето — навън и навътре сновяха ученици, бързащи за някакви научни занимания или просто на път да се позабавляват през неделния ден. Озърнах се, но Еди още не беше дошъл.

— Здравей, Мелбърн.

Извърнах се и видях да приближава Трей Хуарес. Загорялото му лице бе озарено от широка усмивка. Също като мен и той беше ученик в последния клас и бе прихванал името Мелбърн от една от преподавателките ни, която изглежда не можеше да запомни Мелроуз. Честно, напоследък вече и аз започвах да се чудя коя съм.

— Здравей, Трей — поздравих го на свой ред. Трей беше истинска футболна звезда в училището, но също така и много умен, без значение колко усилено се опитваше да го скрие. В резултат ние се разбирахме добре, а моята помощ във възстановяването на статута му на спортист през последния месец ме издигна много бързо в очите му. На рамото му висеше раница.

— Да не би най-после да си решил да свършиш писмената си работа по химия?

— Да — кимна той. — Аз и половината от мажоретките на отбора ми. Искаш ли да се присъединиш към нас?

Завъртях очи.

— Някак си изпитвам дълбоки съмнения, че ще има много усилени учебни занимания. Освен това имам среща с Еди.

Трей сви нехайно рамене и отметна кичур коса, паднал върху очите му.

— Ти губиш. Ще се видим утре. — Измина няколко крачки, сетне се извърна и погледна към мен. — Хей, излизаш ли с някого?

Понечих да отвърна отрицателно, сетне ме осени една паническа мисъл. Имах навика да приемам нещата твърде буквално. Кристин и Джулия, приятелките ми в училище, постоянно се опитваха да ме обучат на тънкостите на светския живот в училище. Едно от основните им правила е, че хората невинаги казват това, което мислят — особено що се отнася до любовните дела.

— Да не би… да не би да ме каниш на среща? — шашнах се аз. Това бе последното, от което се нуждаех в момента. Как трябваше да отговоря? Дали да се съглася? Или да откажа? Нямах представа, че помощта ми в подготовката на домашните му по химия може да доведе до подобно привличане. Май трябваше да го оставя да се оправя сам.

Трей изглеждаше не по-малко шашнат от мен.

— Какво? Не. Разбира се, че не.

— Слава богу — отдъхнах си. Харесвах Трей, но нямах желание да се срещам с него, нито пък да се напъвам да измислям кой е най-уместния начин да му откажа.

Той ме изгледа накриво.

— Няма нужда да изглеждаш чак толкова облекчена.

— Извинявай — изломотих, опитвайки се да прикрия смущението си. — Защо питаш?

— Защото познавам едно момче, което смятам, че е идеално за теб. Направо съм сигурен, че е твоята сродна душа.