Ришел Мийд: Златна лилия

— Пристигнахме — обяви Дмитрий, като спря колата пред общежитието на училището „Амбъруд“. Дори и да забеляза смяната на настроението ми, той с нищо не го показа. — Добре е да си починеш.

— Ще опитам — уверих го. — Но първо трябва да разбера какво става с Еди.

Лицето на Дмитрий тутакси доби напълно делово изражение.

— Ако го откриеш, не е зле да го доведеш довечера, за да видим дали няма да можем да свършим малко работа. Соня ще се зарадва. Тя има няколко нови идеи.

Кимнах, напомняйки си към какъв стандарт сме длъжни да се придържаме. Работа, работа, работа. Не биваше да забравяме нито за миг високите си цели.

— Ще видя какво мога да направя.

Благодарих му отново и влязох в сградата, изпълнена с твърда решимост да изпълня мисията си. Затова изпитах донякъде разочарование, когато възвишените ми цели бяха осуетени толкова бързо.

— Госпожице Мелроуз?

Незабавно се извърнах при звука на името, под което бях известна в „Амбъруд“. Госпожа Уедърс, нашата пълничка, възрастна надзирателка на общежитието, се носеше забързано към мен. Лицето й бе смръщено от тревога, което не вещаеше нищо добро.

— Толкова се радвам, че се върна — рече тя. — Надявам се, че семейното посещение е минало добре?

— Да, госпожо. — Ако под „добро“ се разбираше „ужасяващо и притеснително“.

Госпожа Уедърс ми даде знак да я последвам до бюрото й.

— Трябва да поговоря с теб за вашата братовчедка.

Едва се сдържах да не се начумеря, докато си припомнях имейла на Джил. Братовчедката Анджелина. Всички се подвизавахме в „Амбъруд“ като фалшиви роднини. Джил и Еди бяха мои брат и сестра. Анджелина беше наша братовчедка. Така много по-лесно се обясняваше защо винаги сме заедно и защо постоянно се интересуваме от делата си.

Седнах срещу госпожа Уедърс и си помислих с копнеж за леглото, което ме очакваше.

— Какво се е случило? — попитах.

Госпожа Уедърс въздъхна.

— Братовчедка ви изпитва затруднения с нашия дрескод.

Това ме изненада.

— Но ние носим униформи, госпожо.

— Разбира се — кимна тя. — Но не и след училище.

Вярно беше. Аз бях облечена в панталони цвят каки и зелена блуза с къс ръкав, а около шията си носех малкия златен кръст, с който никога не се разделях. Прерових мислено гардероба на Анджелина, опитвайки се да си спомня дали някога съм виждала нещо обезпокоително в него. Може би най-ужасяващото бе качеството му. Анджелина беше от Съхранителите — смесена комуна от хора, морои и дампири, които живееха в Апалачите. Ведно с липсата на електричество и течаща вода, Съхранителите предпочитаха сами да шият дрехите си или да ги носят докато се прокъсат.

— В петък вечерта я видях облечена в чифт потресаващо къси джинсови шорти — продължи госпожа Уедърс и потръпна. — Незабавно я смъмрих сурово, а тя ми отговори, че само с тях можела да се чувства удобно в ужасната жега навън. Предупредих я, че ще бъде наказана и я посъветвах да си намери по-подходящо облекло. В събота тя се появи в същите шорти и безкрайно неприлично горнище. Тогава я наказах да не напуска общежитието до края на уикенда.

— Съжалявам, госпожо — смотолевих. Наистина, нямах представа какво друго да кажа. Бях прекарала уикенда в епична битка за спасяване на човечеството, а сега… джинсови шорти?

Госпожа Уедърс явно започна да става нетърпелива.

— Зная… ами, зная, че това не е нещо, в което трябва да те намесвам. Това е работа на родителите. Но тъй като виждам колко си отговорна и се грижиш за останалите членове на семейството си…

Въздъхнах.

— Да, госпожо. Ще се погрижа за проблема. Благодаря ви, че не сте предприели по-строги действия към нея.

Поех нагоре по стъпалата. С всяка крачка куфарът ми се струваше все по-тежък. Когато стигнах до втория етаж, се спрях несигурно. Още един етаж щеше да ме отведе до стаята ми. А този етаж щеше да ме отведе до „братовчедката Анджелина“. Закрачих неохотно по коридора. Колкото по-скоро се справех с това, толкова по-добре.

— Сидни! — Джил Мастрано отвори вратата на стаята си и светлозелените й очи засияха от радост. — Ти се върна.

— Така изглежда — съгласих се и я последвах вътре. Анджелина също беше там, излегнала се върху леглото си с учебник в ръка. Бях абсолютно сигурна, че за пръв път я виждах да учи, но домашният арест явно доста бе ограничил възможностите й за забавление.

— Какво искаха алхимиците? — попита Джил. Тя седна с кръстосани крака върху леглото си и започна да си играе разсеяно с един от дългите кичури на светлокестенявата си коса.