Ришел Мийд: Златна лилия

— Моля ви, моля ви! — изкрещя затворникът. — Пуснете ме! Моля ви, пуснете ме оттук!

Кийт изглеждаше малко по-мършав и запуснат от последния път, когато го бях видяла. Косата му бе разрошена и явно не бе подстригвана през изминалия месец. Беше облечен в обикновен сив работен комбинезон, такива, каквито носеха затворниците или пациентите в психиатричните клиники и който ми напомни за бетонния коридор. Ала най-забележим от всичко беше отчаяният, ужасен поглед в очите му — или по-точно в окото му. Кийт бе изгубил едното си око по време на вампирска атака, за чието организиране аз тайно бях помогнала. Никой от алхимиците не знаеше за това, както и никой от тях не подозираше, че Кийт е изнасилил по-голямата ми сестра Карли. Съмнявам се, че Том Дарнъл би ме похвалил за „отдадеността“ ми, ако знаеше за отмъщението ми. Виждайки в какво състояние бе Кийт сега, ми стана малко мъчно за него — и особено ми домъчня за Том, чието лице изразяваше огромна болка. Обаче не се чувствах виновна заради това, което причиних на Кийт. Нито за ареста, нито заради окото му. Казано съвсем просто — Кийт Дарнъл беше лош човек.

— Сигурна съм, че позна Кийт — заговори един от алхимиците с клипбордовете, жена. Сивата й коса бе прибрана в стегнат кок.

— Да, госпожо — отвърнах.

Бях избавена от необходимостта за друг отговор, когато Кийт заудря по стъклото с подновено ожесточение.

— Моля ви! Говоря сериозно! Готов съм на всичко. Ще направя каквото поискате. Ще кажа всичко. Ще вярвам във всичко. Само, моля ви, не ме изпращайте обратно там!

Двамата с Том потръпнахме, но останалите алхимици го наблюдаваха с клинично безразличие и драскаха някакви бележки върху клипбордовете си. Жената с кока се извърна отново към мен, сякаш не ни бяха прекъснали.

— Младият господин Дарнъл прекара известно време в един от поправителните центрове. Неприятна мярка… ала за съжаление необходима. Контрабандата на забранени стоки определено беше много лоша постъпка, но сътрудничеството му с вампирите е непростимо. Въпреки че той твърди, че не изпитва никаква привързаност към тях… ами, ние всъщност не можем да бъдем сигурни. Дори и да казва истината, все още съществува възможността прегрешението му да прерасне в нещо повече — не само сътрудничество с морои, но също и със стригои. Като взимаме нужните мерки, ние го предпазваме да не поеме по този хлъзгав път.

— Наистина е за негово добро — обади се третият алхимик, също въоръжен с клипборд. — Правим му услуга.

Заля ме вълна на ужас. Главната задача на алхимиците беше да пазят в тайна от хората съществуването на вампирите. Ние вярваме, че вампирите са противоестествени създания, които не би трябвало да имат нищо общо с човешки същества като нас. Конкретното ни опасение беше, че стригоите — зли убийци вампири — биха могли да подмамят хората да им служат робски в замяна на обещание за безсмъртие. Дори на миролюбивите морои и техните пазители, дампирите, се гледаше с подозрение. Ние работехме заедно с последните две групи и макар да бяхме възпитани да се отнасяме към тях с презрение, беше неизбежно някои от алхимиците не само да се сближат с мороите и дампирите… но и наистина да започнат да ги харесват.

Най-шантавото нещо в цялата работа беше, че въпреки престъплението му — продаването на вампирска кръв — Кийт бе един от последните хора на земята, които биха се сприятелили с вампирите. Той нееднократно ми бе показвал неприязънта и омразата си към тях. Всъщност ако някой заслужаваше да бъде обвинен в привързаност към вампирите… ами, това трябваше да съм аз.

Един от другите алхимици, мъж с огледални тъмни очила, които висяха на елегантни клипсове от яката му, поде поучителна лекция:

— Вие, госпожице Сейдж, сте забележителен пример за някой, който може да работи продължително време с тях и да запази своята обективност. Вашата отдаденост не остана незабелязана от тези, които са над нас.

— Благодаря ви, сър — промърморих смутено, питайки се колко още пъти тази вечер ще чуя думата „отдаденост“. Ситуацията бе напълно различна от онази отпреди няколко месеца, когато се забърках в неприятности, докато помагах на издирвана млада жена дампир в бягството й. В крайна сметка нейната невинност бе доказана и моето участие бе провъзгласено като прекалено „ревностен кариеризъм“.

— И — продължиха Слънчевите очила — взимайки предвид опита ви с господин Дарнъл, решихме, че вие сте най-подходящата личност, която да даде показания.