Ришел Мийд: Кръвни връзки

— В Палм Спрингс — отвърна Барнс.

— Палм Спрингс? — повторих аз. Не това очаквах. Когато си мислех за Палм Спрингс, си представях кинозвезди и турнири по голф. Не беше точно ваканция в Рим, но не беше и Сибир.

Устните на Стантън се изкривиха в усмивка.

— Намира се в пустинята и е много слънчево. Абсолютно нежелано място за стригоите.

— А няма ли да е нежелано и за мороите? — попитах предвидливо. — Мороите не се превръщат в пепел под слънчевите лъчи като стригоите, но прекалено дългият престой на слънце ги прави слаби и болни.

— Така е — съгласи се Стантън. — Но заради безопасността им заслужава да изтърпят едно малко неудобство. А и тъй като мороите прекарват по-голямата част от времето си вътре, това няма да е проблем. Пък и това ще обезкуражи другите морои да дойдат и…

Откъм прозореца се чу звук от отваряне и затръшване на врата на кола, който привлече вниманието на всички.

— А — рече Микълсън. — Ето ги и другите. Аз ще ги доведа. — Излезе от кабинета и предполагам се насочи към входната врата, за да посрещне новодошлите. Малко по-късно чух един нов глас да говори, докато Микълсън се връщаше при нас.

— Е, баща ми не можа да дойде, така че просто изпрати мен — обясняваше непознатият.

Вратата на кабинета се отвори и сърцето ми замря. Не, помислих си. Всеки друг, но не и той.

— Джаред, радвам се да те видя отново — рече новодошлият, като видя баща ми.

Устните на баща ми, който през цялата вечер почти не ме бе погледнал, се разтеглиха в нещо като усмивка.

— Кийт! Питах се как си.

Двамата се ръкуваха, а мен ме обля вълна на отвращение.

— Това е Кийт Дарнъл. — Представи го Микълсън на останалите.

— Синът на Том Дарнъл? — впечатли се Барнс. Том Дарнъл беше легенда сред алхимиците.

— Същият — потвърди Кийт бодро. Той беше около пет години по-голям от мен, с руса коса, малко по-светла от моята. Познавах много момичета, които го намираха за привлекателен. А аз? Намирах го за противен. Той бе последният, когото очаквах да видя тук.

— Предполагам, че познаваш сестрите Сейдж — вметна Микълсън.

Кийт извърна сините си очи първо към Зоуи. Очи, които съвсем леко се различаваха едно от друго по цвят. Едното око, направено от стъкло, се взираше невиждащо право напред и изобщо не се движеше. Другото й намигна, а усмивката му се разшири.

Той все още намига, помислих си вбесено. Онова дразнещо, глупаво, снизходително намигване! Но защо да не го прави? Всички бяхме чули за инцидента, който бе претърпял миналата година и който му бе струвал едното око. Бе оцелял, макар и само с едно око, но някак си все ми се струваше, че след загубата на едното ще изчезне и онова вбесяващо намигване.

— Малката Зоуи! Я се виж колко си пораснала — изрече той нежно.

Аз не обичам насилието, при каквито и да е обстоятелства, но внезапно ми се прииска да го цапардосам, задето гледаше сестра ми по този начин.

Тя му се усмихна, очевидно облекчена да види познато лице тук. Но когато Кийт се извърна към мен, целият му чар и приятелство се стопиха. Чувството беше взаимно. Изгарящата черна омраза, която се надигна в мен, бе толкова всепоглъщаща, че ми бе нужно малко време, за да реагирам.

— Здравей, Кийт — процедих сковано.

Той дори не си даде труда да отвърне на принудената ми любезност. Мигом се извърна към старшите алхимици.

— Какво прави тя тук?

— Знаем, че ти пожела Зоуи — отвърна Стантън спокойно, — но след като го обсъдихме, решихме, че ще е по-добре Сидни да изпълни тази задача. Нейният опит е по-важен, отколкото притесненията ни за нейни постъпки в миналото.

— Не — отсече рязко Кийт, насочвайки стоманеносиния си поглед към мен. — Няма начин тя да дойде, няма начин да се доверя на някаква извратена фенка на вампирите, способна да прецака всичко. Ще вземем сестра й.

Няколко души ахнаха, несъмнено заради употребения от Кийт израз „фенка на вампирите“. Нито една от тези думи не беше чак толкова ужасяваща сама по себе си, но взети заедно… Е, те изразяваха идея, която бе като анатема на всичко, което отстояваха алхимиците. Ние се борехме, за да защитим хората от вампирите. Да си в съюз с тези създания беше най-лошото, в което можеше да те обвинят. Дори когато ме разпитваха, другите алхимици много внимаваха в подбора на думите си.

Но обвинението на Кийт беше гнусно. Хоровиц изглеждаше възмутен заради мен и отвори уста, сякаш щеше да изрече не по-малко хаплива забележка. Ала като погледна набързо към Зоуи и мен, май размисли, защото не каза нищо. Микълсън обаче не успя да се сдържи и промърмори: