Ришел Мийд - Кръвни връзки

— Ако не ме лъже паметта, имаш твърде много опит в реални условия — отбеляза Дона Стантън сухо.

— Бих искал отново да чуя какви са тези „причини“ — заяви Барнс, като вдигна пръсти, за да имитира кавички. — Не съм склонен да изпратим момиче, което не е достатъчно обучено, но ми е трудно да повярвам, че някой, който е помагал на вампир престъпник, е „напълно подготвен да изпълни всичко“. — И още по-многозначително показа кавички във въздуха.

В отговор само му се усмихнах мило, без да издавам гнева си. Нямаше полза да разкривам какво чувствам.

— Разбирам ви, господине. Но нали накрая бе доказано, че Роуз Хатауей е невинна за престъплението, в което бе обвинена. Така че, формално погледнато, аз не съм помагала на престъпник. В крайна сметка действията ми помогнаха да бъде открита истинската убийца.

— Дори и така да е, но тогава ние — както и ти — не знаехме, че е невинна — възрази той.

— Зная — съгласих се. — Но аз вярвах в невинността й.

— Именно в това е проблемът — изсумтя Барнс. — Ти би трябвало да вярваш на това, което ти казват алхимиците, а не да действаш на своя глава, според някакви изсмукани от пръстите хипотези. Или поне трябваше да предоставиш на висшестоящите доказателствата, които си събрала.

Доказателствата? Как можех да обясня, че никакви доказателства не ме бяха подтикнали да помогна на Роуз, а само вътрешното ми усещане, че тя не лъжеше? Но знаех, че никога нямаше да разберат това. Всички ние бяхме обучавани да вярваме, че такива като нея са способни на най-лошото. Да им заявя, че съм осъзнала нейната искреност и почтеност, нямаше да помогне на сегашната ми кауза. А още по-лошо би прозвучало обяснението, че друг вампир ме е изнудил, за да й помогна. Съществуваше само един аргумент, който алхимиците вероятно можеха да приемат.

— Аз… Аз не казах на никого, защото исках всички заслуги да останат само за мен. Надявах се, че ако разкрия престъплението, ще получа повишение и по-добри задачи.

Трябваше да впрегна цялото си самообладание, за да изрека тази лъжа, без лицето ми да трепне. Унизително бе да направя подобно признание. Като че ли наистина амбицията би ме тласнала към подобно крайно поведение! Почувствах се омърсена, повърхностна. Но точно както подозирах, това бе нещо, което другите алхимици можеха да разберат.

— Погрешно решение, но е разбираемо за момиче на твоята възраст — изсумтя Микълсън.

Другите мъже ме изгледаха снизходително, включително и баща ми. Само Стантън май се усъмни в думите ми, но пък и тя много повече от останалите бе свидетел на провала ми.

Баща ми огледа гостите в очакване на следващите им забележки. Когато такива не последваха, той сви рамене.

— В такъв случай, ако никой няма други възражения, бих предложил да използваме Сидни. Не че разбирам напълно за какво ви е необходима. — В тона му се прокрадваше леко обвинителна нотка, че все още не е информиран. Джаред Сейдж не обичаше да бъде държан в неведение.

— Според мен няма проблем да използваме по-голямото момиче — заяви Барнс. — Но по-младото трябва да остане като резерва до пристигането на другите, в случай че те имат възражения. — Зачудих се колко ли ще са тези „други“, които ще се присъединят към нас. Все пак кабинетът на баща ми не беше с размерите на стадион. Освен това колкото повече хора дойдат, вероятно толкова по-важен ще се окаже случаят. Кожата ми настръхна, докато се питах с какво ли може да е свързана тази задача. Бях виждала как алхимиците се справят с повечето неприятности само с помощта на един или двама от нашите. Колко колосално би могло да бъде това, за да изисква такава сериозна подготовка?

Хоровиц за пръв път проговори:

— Какво искате да направя?

— Да опресниш татуировката на Сидни — заяви Стантън решително. — Дори и да не замине, няма да й навреди да се усили действието на магията. Но няма смисъл да правим татуировка на Зоуи, докато не решим какво ще правим с нея.

Погледът ми се стрелна към чистото и силно пребледняло лице на сестра ми. Докато върху него не бъде татуирана лилия, тя си оставаше неангажирана. Но след като татуировката веднъж украси кожата на лицето, няма връщане назад. Завинаги принадлежиш на алхимиците.

Реалността на това се бе стоварила върху мен през последната година. Докато растях, не го осъзнавах. Баща ми ме омайваше още от съвсем ранните ми години с приказките си за правотата на нашето дело. Още вярвам в тази правота, но ми се щеше да бе споменал и колко много ще ми струва.