Ришел Мийд - Сънят на сукубата

— Какво искаш?

— Теб.

Примигнах.

— Какво?

— Довечера имаме събиране на всички служители.

— Като казваш „всички служители“, наистина всички ли имаш предвид?

Последния път надзираващият архидемон на Сиатъл извика всички от областта, за да ни информира, че местният ни имп не „оправдава очакванията“. Джером ни нареди да се сбогуваме с импа и после прокуди горкото същество в пламтящите дълбини на Ада. Беше тъжно, но приятелят ми Хю дойде на негово място и бързо ми мина. Надявах се това събиране да не е с подобна цел.

Джером ми отправи отегчен поглед сякаш казваше, че му губя времето.

— Какво според теб значи „всички служители“?

— Кога е събирането?

— В седем, у Питър и Коди. Не закъснявай. Присъствието ти е наложително.

По дяволите. Дано това не беше купон по случай моето заминаване. Все пак напоследък се държах доста прилично.

— За какво става въпрос?

— Ще разбереш, когато дойдеш. Не закъснявай — повтори той.

Демонът се дръпна от тротоара, скри се в сенките на сградата и изчезна.

Завладя ме ужас. Човек не можеше да има доверие на демон, най-вече на такъв, който прилича на чалната филмова звезда и отправя тайнствени покани.

— Всичко наред ли е? — попита ме Сет, когато се върнах при него.

Замислих се.

— Нищо ново под слънцето.

Той постъпи умно и не повдигна повече темата; накрая се разделихме и всеки се зае със задачите си. Умирах да разбера каква беше целта на събирането, но много повече исках да разбера как загубих енергията си за една нощ. Докато отмятах задачите (покупки, смяна на масло, обиколка на „Мейсис“), започнах да пресъздавам съня в главата си. Как беше възможно толкова кратък сън да бъде толкова жив? И защо не можех да спра да мисля за него?

Тази загадка толкова ме разсея, че не забелязах кога стана седем. Изсумтях и тръгнах към дома на приятеля ми Питър, като през цялото време карах с превишена скорост. Страхотно. Щях да закъснея. Дори и събирането да не се отнасяше за мен и бъдещето ми на безработна, пак можех да си навлека гнева на Джером.

Бях на два метра от вратата на апартамента, когато усетих различните почерци в аурите на безсмъртните. Много почерци. Аурите на приятелите ми, познати и обичани, ме призоваваха. Няколко други ме накараха да се замисля на кого ли принадлежат; в Пюджит Саунд имаше много служители на Ада, които никога не бях срещала. Един от почерците ми беше съвършено непознат. А друг… сякаш го познавах, обаче не можех да се сетя на кого принадлежеше.

Канех се да почукам, но в този момент реших, че не мога да се появя на такова събиране по тениска и дънки и ги преобразих в кафява рокля и дълга туника с дълбоко изрязано деколте. Косата си прибрах в кокетен кок. След което вдигнах ръка и потропах на вратата.

Отвори ми изнервена жена вампир, която едва помнех. Вместо поздрав тя кимна с глава и продължи разговора си с друг вампир, когото бях виждала само веднъж. Май работеха в Такома — според мен този град спокойно можеше да мине за част от самия Ад.

Приятелят ми Хю беше тъмнокос и с едра фигура; той обикаляше из стаята и оживено разговаряше по мобилния си телефон. Джером се беше излегнал в един фотьойл с мартини в ръка. Двете му рядко появяващи се асистентки стояха в един ъгъл, както винаги странящи от другите. Питър и Коди (добрите ми приятели вампири, които живееха тук) се смееха в кухнята заедно с няколко почти непознати за мен служители на Ада.

Сякаш бяхме на обикновен коктейл или тържество. Надявах се това да означава, че днес няма да се раздават наказания — едно такова нещо щеше да съсипе атмосферата. Никой, освен Джером не забеляза пристигането ми.

— Закъсня с десет минути — изръмжа той.

— Хей, така е модерно…

Една руса амазонка ме прекъсна, като почти налетя върху мен.

— О! Ти трябва да си Джорджина. Умирам от желание да се запозная с теб.

Вдигнах очи от огромните обвити с еластан гърди към големи сини очи с невъзможно големи мигли. Красиви бели зъби ми се усмихваха насреща.

Рядко губех дар слово, но все пак се случваше. Тази оживяла кукла Барби беше сукуба. Съвсем нова. Беше толкова блестяща и нова, че чаках всеки момент да проплаче като новородено бебе. Отгатнах възрастта й по аурата и по външния й вид. Нито една сукуба с разум в главата нямаше да се трансформира в това. Беше се престарала и беше събрала в едно тяло всевъзможните мъжки фантазии. Накрая беше заприличала на чудовището на Франкенщайн — хем ти увисваше ченето, хем беше анатомично невъзможно.