Ришел Мийд - Сънят на сукубата

— Здравей, Тоуни. — Обърнах се пак към Джером и посочих с глава Нифон. — Тогава той защо е тук?

— Тя е моя придобивка — обясни импът. „Придобивка“ беше хубав начин да кажеш, че си купил душата й за Ада, също както беше направил с моята. — Мое задължение е да я наблюдавам, докато се установи и вземе първите си жертви.

— Никой не направи нищо такова за мен — спомних си. — Ти буквално ме хвърли на вълците. — Няколко години бях секс играчка на един собственик на кръчма в Константинопол, докато осъзная какво е да си сукуба.

Нифон сви рамене.

— Такава е новата политика на отдел „Управление на човешките ресурси“. Само си помисли колко време ще имаме, ще наваксаме пропуснатото.

Изгледах косо Тоуни. Дано горещото й желание да съсипе мъжете по целия свят да означаваше, че учи бързо. Забелязах обаче леопардовата й пола и започнаха да ме обземат съмнения.

— Е, фантастично. Научих новините, няма нужда да стоя и…

Хю поклати глава и изведнъж видях у него приятеля ми, а не колегата ми имп. От изражението му ми стана ясно, че следващите му думи няма да ми харесат.

— Трябва да знаеш и още нещо. За около година ти ще бъдеш неин… ментор.

— Ментор — повторих безизразно.

Той кимна съчувствено. Джером ни наблюдаваше развеселено.

— Какво, хм, по-точно означава това?

Хю постави куфарчето си на масичката за кафе и извади нещо, което приличаше на подвързана разпечатка на телефонен указател. Хвърли го към мен. Улових го и едва не паднах. Чудото беше поне осемстотин страници.

„Официален и пълен процедурен наръчник на ментора за обучение на нововербувани и намиращи се в пробен период сукуби (съкратено издание)“.

— Съкратено издание? — завъртях се към Джером. — Кажи ми, че си връщаш за онзи път, когато те обвиних, че си ползвал „Олд Спайс“.

— Тепърва ще си връщам — каза демонът. — Това тук е сериозно.

— Не мога, Джером. Нямам време! Знаеш ли колко неща са ми на главата? Още обучавам новия помощник-управител в работата…

Той се изправи със скорост, за която и вампир би му завидял. Наклони се към мен, вече не му беше забавно.

— Боже, Джорджи. Колко жестоко от моя страна да те откъсвам от приятеля ти човек, от жизненоважната ти работа в книжарницата и от всички други шибани абсурди в живота ти! Още сега ще отскоча и ще кажа на шефовете, че имаш по-важни ангажименти от задълженията си към силите, които контролират безсмъртната ти душа . Така те спокойно ще могат да те изтрият от лицето на света само за един миг.

Топлина заля бузите ми. Не ми хареса да ме кастрят пред Нифон и целия звезден екип от служители на злото в Сиатъл.

— Не исках да кажа това. Само…

— Никакви дискусии повече. Край. Точка.

Думите му накараха кожата ми да настръхне. Преглътнах.

— Да, Джером — дори аз знаех кога да спра.

Настъпи тишина. Самодоволна усмивка заигра по лицето на Нифон.

— Приятел човек. Колко необичайно. Нямам търпение да чуя цялата история.

— Според мен е сладко — каза Тоуни. — Нали го караш да страда?

— Романсът им е велика история за себеопознаването — отбеляза сериозно Хю.

Стрелнах го с поглед. За да компенсираме липсата на секс, със Сет бяхме открили, че можем да правим сами на себе си това, което не можем да правим един на друг. Никога не бях споделяла с приятелите си какво решение на проблема бяхме намерили, но те явно сами се бяха досетили.

Погромът вече беше пълен и всички в стаята загубиха интерес към мен. Но не и Тоуни, която веднага започна да плямпа какъв кеф е да изтръгнеш сърцето на някой мъж и да го гледаш как плаче. Зарязах я при първа възможност и тръгнах из стаята да се видя с хората, които не бях виждала отдавна. Биваше ме да се усмихвам и да разсмивам другите, но мисълта ми отново и отново се връщаше към новото усложнение. Когато накрая стигнах до Коди, Питър и Хю, застанали в един ъгъл, въздъхнах облекчено. От израженията им личеше, че от дълго време не са виждали по-абсурдно смешно нещо.

Коди (млад вампир, но древен в сравнение с Тоуни) ме прегърна през раменете с една ръка. Рошавата му руса коса стоеше послушно в стегната опашка. Той винаги беше спокоен и весел и „младостта“ му караше всички ни да се държим покровителствено.

— О, боже! Ще бъде чудесно. Само как те прецакаха!

— Сякаш ти пука — казах и се дръпнах. — Да не мислиш, че ме е страх от нея?

— Аз се страхувам — каза Питър и потръпна. Той имаше оредяваща кафява коса и се обличаше спортно, но дрехите му винаги си пасваха чак до чорапите на ромбове. Беше стар вампир, почти на моята възраст, и ментор на Коди. Досега не бях мислила за тях като за „ментор“ и „ученик“. Не изглеждаше никак трудно, но все пак Коди не беше Тоуни.