Ришел Мийд: Сънят на сукубата

Сет лежеше върху леглото, изпънал едната си ръка над главата. Дишаше дълбоко и спокойно, чаршафите се бяха омотали около дългото му стегнато тяло. Лунната светлина променяше цвета на косата му, но на слънце светлокестенявите му кичури имаха червеникав отблясък. Докато го гледах и изучавах, почувствах как сърцето изпълва гърдите ми. Не мислех, че отново ще изпитам нещо подобно, не след като векове наред се бях чувствала толкова… празна. Брайс не означаваше нищо за мен, но човекът пред мен беше всичко.

Вмъкнах се в леглото до него и ръцете му веднага ме обгърнаха. Мисля, че го направи инстинктивно. Връзката между нас беше толкова дълбока, че дори и в съня си не можехме да стоим далеч един от друг.

Притиснах буза до гърдите на Сет и почувствах топлината на кожата му, докато заспивах. Угризенията, които изпитвах към Брайс, изчезнаха и остана само Сет и любовта ми към него.

Почти веднага започнах да сънувам. Само че… е, самата аз не бях в съня, или поне не участвах активно. Все едно наблюдавах себе си отстрани и гледах как събитията се развиват като на филмова лента. Разликата беше, че можех да усетя всеки детайл. Образите, звуците… бяха толкова реални, колкото истинския живот.

Другата Джорджина се намираше в кухня, която не познавах. Стаята беше светла и модерна, по-голяма отколкото бе необходимо за готвач като мен. Другото ми Аз стоеше пред мивката до лакти в сапунена вода, която ухаеше на портокал. Тя миеше чинии за изненада на истинското ми Аз (но пък не се справяше никак добре, което беше нормално). Части от съдомиялната бяха пръснати по пода и това обясняваше нуждата от ръчен труд.

От съседната стая долиташе песента „Суийт хоум Алабама“. Другото ми Аз си тананикаше, докато миеше, и по сюрреалистичен, типичен за един сън начин, можех да усетя щастието й. Тя беше доволна и изпълнена с толкова съвършена радост, че едва успявах да го проумея. Дори със Сет рядко бях толкова щастлива, а с него аз бях адски щастлива. Не можех да си представя какво би накарало другото ми Аз да се чувства по този начин — тя все пак се занимаваше с досадно миене на чинии.

Събудих се.

За моя изненада беше вече късно сутринта — светло и слънчево. Не можех да повярвам, че е минало толкова време. Сънят сякаш беше продължил само минута, но часовникът твърдеше, че са изтекли шест часа. Заболя ме от загубата на усещането за щастие, което изпитваше другото ми Аз.

И което беше по-странно, нещо не беше… наред. Отне ми секунда да осъзная проблема: бях изцедена. Живителната сила, благодарение на която съществувах, енергията, която бях откраднала от Брайс, беше почти изчерпана. Всъщност имах дори по-малко енергия, отколкото преди да спя с него. В това нямаше никакъв смисъл. Един прием на енергия би трябвало да ме поддържа поне две седмици, а аз се чувствах толкова изтощена, колкото трябва да е бил Брайс. Още не бях загубила способността си да се трансформирам, но до ден-два щях да се нуждая от нова енергия.

— Какво има?

Съненият глас на Сет дойде отнякъде до мен. Търкулнах се и го видях да ме гледа, подпрян на лакът, с лека, сладка усмивка. Не ми се искаше да обяснявам какво се беше случило. Ако му кажех, трябваше да му разкажа и за Брайс. На теория Сет знаеше какво правех, за да осигуря оцеляването си, но все пак невежеството беше блаженство.

— Нищо — излъгах. Аз съм добра лъжкиня.

Той докосна бузата ми.

— Липсваше ми снощи.

— Не е вярно. Снощи имаше среща с Къди и О’Нийл.

Усмивката му се стопи и забелязах как очите му придобиха отнесения, обърнат към вътрешния му свят поглед, както когато се замислеше за героите от романите си. През дългия си живот бях карала крале и генерали да ме умоляват за любовта ми; въпреки това в някои дни чарът ми не можеше да се съревновава с хората, които живееха в главата на Сет.

За щастие днес не беше един от онези дни и вниманието му отново се върна към мен.

— Не. Те не изглеждат толкова добре по нощница, която между другото е точно като от стихотворение на Ан Секстън.

Само Сет можеше да ти направи комплимент като те сравни с поет е биполярно разстройство. Погледнах надолу и разсеяно прокарах ръка по червената коприна.

— Изглежда доста добре — съгласих се. — Може би с нея изглеждам по-добре, отколкото гола.

Той се подсмихна.

— Не, Тетида, не е вярно.

Усмихнах се, както винаги, когато ме наричаше с това име. В гръцката митология Тетида е майка на Ахил — богиня, която можела да променя формата си и която била спечелена от един упорит смъртен. После по изненадващо агресивен за него начин, Сет ме бутна назад и започна да целува врата ми.