Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

Каквито и да бяха причините за присъствието му сега, аз не харесвах Картър. Не беше противен като Дуейн, но винаги изглеждаше извънредно самодоволен и надменен. Може би това беше характерно за ангелите. Картър имаше и най-странното чувство за хумор. Никога не можех да разбера дали ми се подиграва или не.

— Какво мога да направя за вас, момчета? — попитах ги и метнах чантата си на кухненския плот. — Имам планове за вечерта.

Джером ме изгледа с присвити очи:

— Искам да ми разкажеш за Дуейн.

— Какво? Нали ти разказах. Пълен задник.

— Затова ли го уби?

Замръзнах. Тъкмо преравях съдържанието на шкафа и бавно се обърнах, за да погледна отново към дуото, очаквайки да е някаква шега. Но и двамата ме гледаха сериозно.

— Убит? Как… как е възможно?

— Ти ми кажи, Джорджи.

Примигнах, внезапно осъзнала накъде води всичко това.

— Обвинявате ме, че съм убила Дуейн? Чакайте… глупаво е. Дуейн не е мъртъв. Не би могъл да бъде.

Джером започна да кръстосва из стаята, а гласът му беше преувеличено любезен:

— О, уверявам те, че е съвсем мъртъв. Намерихме го тази сутрин преди изгрев.

— И? Умрял е от излагане на слънце? — това беше единствената причина един вампир да умре, която някога бях чувала.

— Умрял е от забит в сърцето му кол.

— Ух!

— Ще ми кажеш ли на кого възложи да го направи, Джорджи?

— Не съм възлагала на никого. Дори не мога… дори не мога да разбера защо е всичко това. Дуейн не може да е мъртъв.

Ти ми призна, че сте се спречкали миналата нощ.

— Да…

— …и че си го заплашила.

— Да, но не говорех сериозно…

Мисля, той спомена, че си му казала никога повече да не те доближава?

— Бях ядосана и разстроена! Той ме изплаши. Това е лудост. Дуейн не може да е мъртъв.

Това бе единствената разумна мисъл, към която можех да се придържам, така че го повтарях и на тях, и на себе си. Безсмъртните по дефиниция си бяха безсмъртни. Точка.

— Нищо ли не знаеш за вампирите? — с любопитство ме попита архидемонът.

— Освен че не умират?

Сивите очи на Картър весело заблестяха. Джером не ме намираше за толкова забавна.

За последен път те питам, Джорджина: ти ли поръча убийството на Дуейн? Просто отговори на въпроса ми. Да или не?

— Не! — твърдо изрекох аз.

Джером погледна Картър. Ангелът се взря изпитателно в мен. Правата му руса коса падаше напред и скриваше част от лицето му. Тогава осъзнах защо Картър е тук тази вечер. Ангелите винаги могат да различат истината от лъжата. Най-после той рязко кимна на Джером.

— Радвам се, че издържах проверката — промърморих, но те не ми обърнаха никакво внимание.

— Добре — мрачно каза Джером, — предполага се, че знаем какво означава това.

— Не сме сигурни…

— Аз съм.

Картър многозначително го погледна и за няколко секунди се възцари тишина. Винаги съм подозирала, че в такива моменти двамата общуват телепатично — нещо, което ние, по-незначителните безсмъртни, не можехме да правим без чужда помощ.

— Значи Дуейн наистина е мъртъв? — попитах аз.

— Да — отвърна Джером, спомняйки си, че съм там. — Съвсем мъртъв.

— Кой го е убил? Вече се знае, че не съм аз.

Те се спогледаха и вдигнаха рамене, но не отговориха. Изглеждаха като двама небрежни родители. Картър извади пакет цигари и си запали една. Боже, мразех да се държат по този начин! Накрая Джером каза:

— Ловец на вампири.

— Наистина ли? Като онова момиче по телевизията? — опулих се аз.

— Не точно.

— Е, къде ще ходиш тази вечер? — весело попита Картър.

— На срещата със Сет Мортенсен. Не сменяйте темата. Искам да науча повече за този ловец на вампири.

— Смяташ ли да спиш с него?

— Аз… Какво?! — За част от секундата си бях помислила, че ангелът ме пита за ловеца на вампири. — Имаш предвид Сет Мортенсен?

Картър издуха дима:

— Разбира се. Ако бях сукуба, влюбена в смъртен творец, щях да постъпя точно така. На вас, лошите, не ви ли се иска да завземете още някоя и друга знаменитост?

— Вече имаме доста знаменитости — отвърна Джером.

Да спя със Сет Мортенсен? Хубава работа! Това бе най-нелепото нещо, което някога бях чувала. Беше ужасно! Ако погълна жизнената му енергия, никой нямаше да може да каже колко време ще мине, докато излезе следващата му книга.

— Не! Разбира се, че не.

— Какво смяташ да направиш, за да те забележи?

— Да ме забележи?

— Разбира се. Имам предвид, че момчето вероятно има тълпи от фенове. Не искаш ли да се откроиш?

Зяпнах от изненада. Дори не бях помислила за това. А трябваше ли? Вече бях толкова претръпнала, че ми бе трудно да изпитам удоволствие от нещо. Книгите на Сет Мортенсен бяха едно от малките ми бягства. Навярно трябваше да си го призная и да се опитам да започна връзка с писателя? По-рано през деня се бях присмивала на върволицата от фенове. Щях ли да стана една от тях?