Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

Е, предполагам, че е по-добре да дойда, отколкото да изтърпя опитите ти за остроумни сексуални задявки. Дъг… — тонът ми стана решителен.

— Да?

— Не ме слагай на касата или нещо подобно.

Почувствах колебанието от другата страна.

— Дъг? Сериозно. Не и на касата. Не искам около мен да има много клиенти.

— Добре — съгласи се накрая той. Няма да си на касата.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Половин час по-късно прекрачих прага на дома си, за да извървя двете пресечки до книжарницата. Небето беше забулено от ниско надвиснали облаци, а във въздуха се усещаше истински студ, който бе принудил някои от пешеходците да си облекат палтата. Аз не си бях взела моето, защото смятах широките си панталони в цвят каки и кафявия си кадифен пуловер за достатъчни. Дрехите ми, също както гланцът за устни и молива за вежди, които грижливо си бях сложила тази сутрин, бяха истински. Не се бях преобразила. Обичах както да използвам козметиката, така и да съчетавам дрехите си по обикновения, естествен начин, макар Хю да твърдеше, че отново се държа чудато.

Кафе книжарница „Емералд Сити“ беше просторна сграда, заемаща почти цяла пресечка в сиатълския квартал „Куин Ан“. Беше на два етажа, а кафенето бе разположено на втория, с изглед към кулата Спейс Нийдъл 2 2 Кулата Спейс Нийдъл (Space Needle — Космическа игла) е една от забележителностите на Сиатъл и символ на града. — Бел.прев. . Над главния вход бе опъната приятна зелена тента, сега подслонила клиентите, които чакаха книжарницата да отвори. Минах покрай тях и влязох през страничната врата, като използвах служебния си ключ.

Дъг ме атакува, преди да съм направила и две крачки.

— Крайно време беше. Ние… — Той спря и ме огледа. — Охо о-о, днес наистина си красива. Да не ти се е случило нещо необичайно?

„Само един трийсет и четири годишен девственик“ — помислих си.

— Въобразяваш си какво ли не, понеже си щастлив, че съм тук, за да реша проблема ти с персонала. Какво да правя? Да зареждам?

— Ъ-ъ-ъ… не.

Дъг се напрегна да се отърси от замайването си, но продължаваше да ме оглежда от главата до петите по начин, който намирах за смущаващ. Интересът му към мен не беше тайна, както не беше тайна и че постоянно го отблъсквах.

— Ела, ще ти покажа.

— Казах ти, че…

— Няма да е главната каса — обеща ми той.

Оказа се, че ще е зад барплота в кафенето на горния етаж. Работещите в книжарницата рядко идваха да заместват някого тук, но все пак се случваше. Брус, управителят на кафенето, скочи от мястото зад бара, където беше коленичил. Често си мислех, че Дъг и Брус биха могли да бъдат близнаци от различни раси в два паралелни свята. И двамата имаха дълги и тънки конски опашки; и двамата се навличаха с фланелени дрехи, от любов към ерата на грънджа, от която още не се бяха излекували напълно. Различаваха се основно по цвета на кожата си. Дъг беше японо-американец с черна коса и безупречна кожа; Брус беше Господин Ариец — със светлоруса коса и сини очи.

— Здрасти, Дъг… Джорджина… — заекна Брус и се ококори насреща ми — охо-о-о, днес изглеждаш страхотно.

— Дъг, тук е точно толкова лошо. Предупредих те, никакви клиенти.

— Каза ми да не е на някоя от главните каси. Не каза нищо за тази каса.

Отворих уста да протестирам, но Брус ме прекъсна:

— Стига, Джорджина. Алекс се обади, че е болна, а Синди напусна.

После, като видя каменното ми изражение, бързо добави:

— Касовите ни апарати са почти същите като вашите. Ще ти бъде лесно.

— Освен това — извиси глас Дъг, сполучливо имитирайки този на шефката ни, — от помощник-управителите се очаква да могат да застъпят на мястото на всеки, работещ тук.

— Да, но кафенето…

— …все още е част от книжарницата. Виж, отивам да отворя. Брус ще ти покаже каквото трябва да знаеш. Не се тревожи, всичко ще бъде наред! — и той набързо се изниза, преди да съм успяла да възразя отново.

— Страхливец! — измърморих подире му.

— Наистина няма да е чак толкова лошо — рече отново Брус, без да разбира тревогата ми. — Аз правя еспресото, ти само вземаш парите. Хайде да се упражним. Искаш мокачино с бял шоколад, нали?

— Да — отстъпих аз. Всичките ми колеги знаеха за този специален порок. Обикновено успявах да отмъкна по три на ден. Мокачино имам предвид, не колеги.

Брус ми показа основното — как да маркирам напитките и как да намирам необходимата ми иконка, преди да натисна тъчскрийна на касовия апарат. Той имаше право. Не беше чак толкова зле.