Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

— Джорджина?

— Да?

— Има… още нещо.

Обърнах се. Не ми хареса тонът му.

— Да?

— Той, хм-м… има специална молба.

Вдигнах вежда и зачаках.

— Разбираш ли, той наистина е очарован от злото. Знаеш ли, щом… така да се каже, ще продава душата си на дявола, тогава би трябвало да загуби девствеността си с някоя… не знам точно, жена демон… или нещо подобно.

Изпотих се. Дори кучето беше спряло да лае.

— Шегуваш се.

Той не отговори.

— Това не е за мен. Не и аз. Няма начин.

— Хайде, Джорджина. Не е кой знае какво. Ала-бала и малко пушек. Моля те! Ще го направиш ли за мен? Гласът му, изпълнен с ласкателство и увещание, стана неустоим. Както споменах, беше добър в работата си. — Наистина съм ужасно затруднен… Ако можеш да ми помогнеш… би означавало толкова много…

Простенах, неспособна да устоя на трогателния му поглед.

— Ако някой разбере…

— Заключвам си устата. — Той действително прояви дързостта да направи знак за мълчание.

С примирение се наведох да откопчая каишките на обувките си.

— Какво правиш?

— Това са любимите ми „Bruno Magli“. Не искам да се абсорбират, когато се преобразя.

— Да, но… можеш просто… да ги промениш отново.

— Няма да бъдат същите.

Ще бъдат. Можеш да направиш с тях каквото поискаш. Държиш се глупаво.

— Виж — ядосах се аз, — какво всъщност искаш? Да стоим тук и да спорим за моите обувки, или да отида да направя твоя девственик мъж?

Хю си затвори устата и ми посочи с жест къщата.

Тръгнах тихичко през тревата, а стръкчетата гъделичкаха босите ми крака. Вратата откъм задния двор, водеща към сутерена, беше отворена точно както Хю бе обещал. Вмъкнах се в тихата къща, като се надявах, че нямат куче, и изтощено се питах как бях успяла да падна толкова ниско в съществуването си. Щом привикнах с тъмнината, очите ми различиха очертанията на уютна стая, принадлежаща на семейство от средната класа: диван, телевизор, лавици с книги. Вляво стълби водеха нагоре, а коридорът завиваше надясно. Тръгнах по него и докато вървях, се преобразявах. Чувството беше толкова познато и до такава степен ми бе станало като втора природа, че дори не ми трябваше да се огледам, за да зная какво става. Дребничкият ми силует се издължи, стройното ми тяло си остана все така стройно, но доби атлетични и мускулести очертания. Кожата ми изсветля до мъртвешко бяло, без да остане и помен от истинския й тен. Косата, стигаща до средата на гърба ми, си остана все така дълга, но потъмня до смолисточерно, а красивите ми къдрици се изправиха. Гърдите ми, впечатляващи по всички стандарти, станаха още по-големи и съперничещи си с тези на героините от комиксите, с които без съмнение това момче беше израснало.

Що се отнася до облеклото ми… Е, чудесните спортни панталони и блузата, тип „бананова република“, се бяха изпарили. На краката ми се появиха високи до бедрата кожени ботуши, съчетани с подходяща блуза с гол гръб и пола, с която никога не бих успяла да се наведа. Криле с шипове, рогца и камшик допълваха картината.

— О, Боже! — промълвих, зървайки случайно крайния резултат в малко декоративно огледало. Надявах се, че никоя от местните демонки никога няма да разбере за това. Те наистина бяха от доста висока класа.

Извърнах се от присмиващото ми се огледало и се насочих към крайната си цел в дъното на коридора — затворена врата, на която беше закрепен жълт знак „РЕМОНТНИ ДЕЙНОСТИ“. Стори ми се, че долових приглушените звуци на видеоигра, които спряха веднага щом почуках.

Секунда по-късно вратата се отвори и се оказах лице в лице с младеж, висок метър и седемдесет, чиято дълга до раменете мазна руса коса бързо оредяваше. Изпод тениската му с Хомър Симпсън надничаше голямо, космато шкембе. В ръката си държеше пакетче с чипс. Щом ме видя, изпусна пакетчето на пода.

— Мартин Милър?

— Д-да, — заекна той.

Размахах камшика:

— Готов ли си да си поиграем?

Напуснах дома на Милър точно шест минути по-късно. Явно трийсет и четирите години не допринасяха особено за издръжливостта.

— Олеле, колко си бърза! — отбеляза Хю, виждайки ме да прекосявам предния двор. Отново се беше облегнал на колата си и пушеше цигара.

— Стига глупости. Ще дадеш ли една и на мен?

Той се захили и ми подаде своята цигара, хвърляйки ми бърз, преценяващ поглед.

— Ще се обидиш ли, ако ти кажа, че крилата ти ме възбуждат?

Взех цигарата и докато вдишвах присвих очи насреща му.

Бързо се огледах, за да се уверя, че наоколо няма никого, и отново се преобразих в обичайния си вид.