Ришел Мийд - Тъгата на сукубата

Той се осмели отново да погледне към мен:

— Срещите ли? Не искате ли да се запознаете с него?

— Добре де… Разбира се, че искам. Аз просто… Вижте, не ме разбирайте погрешно. Обожавам земята, по която стъпва този човек. Развълнувана съм, че ще го срещна тази вечер. Умирам да се запозная с него. Ако пожелае да ме отвлече и да ме направи своя секс робиня, ще бъда с него докато получавам предварителни копия от книгите му. Що се отнася до ходенето по срещи… това отнема време. Време, което би оползотворил по-добре, като пише следващата си книга. Имам предвид… Не сте ли забелязали колко много време минава, докато излезе следващата му книга?

— Да, забелязах.

Точно тогава предишният клиент се върна с оплакването, че е получил карамелов сироп вместо карамелов сос, каквото и да означаваше това. Подарих му няколко усмивки и сладки извинения и скоро не го беше грижа нито за карамеловия сироп, нито за каквото и да е. Когато се отдалечи от касата, почитателят на Мортенсен също си беше тръгнал.

Щом най-после смяната ми свърши някъде около пет, Дъг дойде да ме види.

— Чух интересни неща за представянето ти тук.

— Аз непрекъснато чувам интересни неща за „представянето“ ти, Дъг, но някога да съм се шегувала с това?

Разменихме още някоя и друга дума и накрая той ме освободи, за да се приготвя за срещата, но не и преди да го накарам смирено да си признае колко много ми е задължен за днешната отзивчивост. Не само от него или Хю, отвсякъде трупах дължащи ми се услуги.

Почти пробягах двете пресечки до вкъщи, притеснена, че трябва набързо да вечерям и да реша какво да облека. Възбудата ми нарастваше. След около час щях да се запозная с моя ненадминат любим автор. Нима животът можеше да ми предложи нещо по-хубаво? Тананикайки си, изкачих стълбите, като вземах стъпалата по две наведнъж и извадих ключовете си с елегантен замах, който само аз забелязах и оцених.

Щом отворих вратата, една ръка ме сграбчи внезапно и грубо ме дръпна вътре, в мрака на моя апартамент. Изпищях от изненада и страх, когато ме блъснаха във вратата и тя се захлопна. Ненадейно лампите светнаха, а във въздуха се разнесе слабата миризма на сяра. Въпреки че потръпнах от ярката светлина, виждах достатъчно добре, за да разбера какво става.

Дори и в Ада няма такава ярост, каквато се таи в един разгневен демон.

Разбира се, тук би трябвало да поясня, че Джером не изглежда като демон, поне не с традиционната червена кожа и рога. Може би е такъв в някое друго измерение на съществуването си, но пред мен, Хло и другите безсмъртни, ходещи по земята, той носи човешкия си облик. Прилича на Джон Кюсак.

Сериозно. Без майтап. Архидемонът винаги твърдеше, че дори не знае кой е този актьор, но това не минаваше пред никого от нас.

— Ох — извиках ядосано — я ме пусни!

Джером отпусна хватката си, но тъмните му очи все още застрашително проблесваха.

— Красива си — отбеляза той след малко, като изглеждаше изненадан от признанието си.

Дръпнах пуловера си, опъвайки го там, където ръката му го беше намачкала.

— По доста забавен начин показваш възхищението си.

— Наистина си красива — продължи замислено. — Ако не знаех, че не е така, бих казал, че…

— …сияеш — прошепна един глас зад демона. — Ти сияеш, щерко на Лилит, като звезда в нощното небе; като диамант, искрящ в мрака на вечността.

Трепнах от изненада. Джером изгледа с неприязън говорещия, тъй като не му хареса, че прекъснаха монолога му. Аз също гледах кръвнишки — на мен пък не ми харесваше, че има непоканен ангел в апартамента ми. Картър само се усмихваше и на двама ни.

— Доколкото виждам — изръмжа Джером, — била си с някой свестен смъртен.

— Направих услуга на Хю.

— Да не е началото на приятен нов навик?

— Не и за заплатата, която ми даваш.

Джером отново изръмжа, но това си беше нещо нормално между нас. Щеше да ме упрекне, че не вземам работата си насериозно, аз щях да му го върна с няколко хапливи забележки и равновесието щеше да се възстанови. Както вече казах, бях нещо като любимата му ученичка.

Сега обаче докато го гледах, разбрах, че няма да има повече шеги. Чарът ми, който така бе омаял клиентите днес, нямаше никакво въздействие върху тези двамата. Лицето на Джером беше мрачно и сериозно, това на Картър — също, въпреки обичайната саркастична полуусмивка на ангела.

Джером и Картър редовно прекарваха времето си заедно, особено ако имаше алкохол. Преди това ме изумяваше, защото от тях се очакваше да са противници в някаква голяма космическа битка. Веднъж попитах Джером дали Картър е паднал ангел, което предизвика у демона неудържим смях. Когато се успокои ми отговори, че Картър не е паднал ангел. В противен случай, технически погледнато, просто вече нямаше да е ангел. Аз сметнах отговора за незадоволителен и в крайна сметка реших, че двамата навярно си прекарват времето заедно просто защото съществуването на никой друг в този регион не се простираше назад чак до началото на сътворението. Всички ние — по-нисшите безсмъртни, в някакъв предишен момент сме били човешки същества, а великите безсмъртни като Джером и Картър — не. Моите столетия бяха моментен проблясък върху житейската им линия.