Ришел Мийд: Триумфът на сукубата

— Не искам да говоря за това — повторих аз. — Разбираме се добре. Точка по въпроса.

Настъпи тишина, с изключение на звукът от падането на карти и пари на масата. Хвърлих поглед наоколо и видях Картър да ме гледа спокойно. Само той не се включи в нападките за мен и Сет. Това не ме изненада. Обикновено ангелът само слушаше, докато изведнъж не вмъкнеше някоя саркастична или трудноразбираема забележка. Преди това ме вбесяваше, но последните събития бяха променили отношението ми към него. Все още не го разбирах напълно и не знаех дали мога да му имам доверие, но го уважавах.

Притеснена от изпитателния поглед, погледнах надолу и открих, че най-накрая имам прилична ръка след няколко раздавания калпави карти. Три еднакви. Не беше най-доброто, но не беше и зле. Заложих високо — исках другите да се откажат още преди в игра да влязат още карти и ръката ми да стане безполезна.

Стратегията ми проработи при вампирите. Получих следващата карта. Седмица пика. Хю се намръщи и се отказа, когато вдигнах отново. Очаквах, че и Картър ще се откаже, но вместо това той вдигна още повече.

Поколебах се, преди да платя. Докато чаках последната карта, се зачудих какво ли има ангелът и дали мога да го победя. Чифт? Два чифта? Хм. Получих последната карта. Още една пика. Имаше голяма вероятност той да е събрал флаш. Така щеше да ме победи. С надеждата, че още мога да го подлъжа, отново вдигнах. Той също вдигна, увеличавайки първия ми залог повече от два пъти.

Бяха много пари, особено имайки предвид сумата, която вече бях заложила. Инвестициите през вековете ми бяха донесли доста средства, но това не означаваше, че сега трябва да постъпвам глупаво. Каква ли беше ръката му? Сигурно имаше флаш. Уплаших се и се отказах.

С доволна усмивка, той прибра внушителните залози. Когато хвърли картите при другите, ръбовете им се удариха и те се обърнаха. Двойка каро. Осмица спатия.

— Ти… Блъфирал си! — изпищях аз. — Нямаш нищо!

Картър безмълвно запали цигара.

Погледнах другите за подкрепа:

— Не може да прави така.

— По дяволите, аз самият правих така половината игра — каза Хю, взимайки запалката от Картър. — Не че имаше някаква полза.

— Да… но… той… Знаете. Ангел е. Те не лъжат.

— Той не излъга. Той блъфира.

Коди се замисли, увивайки част от русата си коса около пръста си:

— Да, но и блъфирането е измама.

— Това е косвена лъжа — каза Питър.

Хю го зяпна:

— Косвена лъжа? Какво значи това, по дяволите?

Гледах как Картър подрежда парите си и се намръщих. Човек би помислил, че ангел, който се движи със служителите на злото, би имал добро влияние върху тях, но понякога той беше по-лош и от нас.

— Радвай се на трийсетте си сребърника, Юда.

Той направи жест, сякаш ми отдаваше чест, докато другите спореха.

Изведнъж разговорът замлъкна. Разбира се, Картър го усети пръв, но той едва повдигна вежда, безразличен както винаги. След него го усетиха вампирите с изострените си рефлекси и сетива. Те се спогледаха и се обърнаха към вратата. Накрая, секунда по-късно, двамата с Хю също го почувствахме.

— Какво е това? — Коди се намръщи, поглеждайки към другия край на стаята. — Усещането е като за Джорджина, но не съвсем.

Със замислено изражение Хю проследи погледна на младия вампир:

— Инкуб.

Разбира се, аз вече знаех това. Аурата на всички създания е различна. Вампирите имаха различно от имповете излъчване. Също както имповете имаха различно от сукубите излъчване. Ако някой познаваше безсмъртен достатъчно добре, то той би могъл да долови уникалните особености на съответния индивид. Аз бях единствената сукуба, която излъчваше усещане за коприна и парфюм от тубероза. В помещение, пълно с вампири, много бързо можех да определя дали Коди или Питър присъстват.

По същия начин незабавно разбрах, че инкуб приближаваше вратата на Питър и знаех точно кой е той. Бих разпознала аурата му навсякъде, дори и след толкова време. Ефирно усещане за кадифе върху кожа. Деликатен аромат на ром, бадеми и канела.

Без дори да осъзная, че съм станала, отворих вратата и впих със задоволство очи в лисичите черти и палавите очи, които не бях виждала повече от век.

— Здравей, ma fleur2 2 Цвете мое (фр.). — Бел.прев. — каза той.

— Бастиен — изрекох задъхано, все още не вярвайки. — Бастиен!

Хвърлих се и обвих ръце около врата му, той ме вдигна сякаш бях перце и ме завъртя. Внимателно ме постави отново на крака, погледна ме нежно и красивото му лице разцъфна в усмивка. Едва когато видях усмивката му, осъзнах колко много ми е липсвал.