Ришел Мийд: Триумфът на сукубата

Картър влезе в стаята и ми отправи една от подигравателните си усмивки, сивите му очи проблеснаха тайнствено и весело. Беше облечен както обикновено — със скъсани дънки и избеляла тениска. По отношение на възрастта никой от нас не можеше да му стъпи на малкия пръст. Всички някога сме били смъртни, измервахме живота си с векове или хилядолетия. Ангелите и демоните… Е, те измерваха живота си с вечността.

— Да не съм му бавачка?

Типичен за Картър отговор. Погледнах Хю, който беше, така да се каже, пазител на шефа ни. Или поне нещо като административен асистент.

— Трябваше да отиде на една среща — каза импът, докато подреждаше двайсетачки. — На някакъв тиймбилдипг в Ел Ей.

Опитах се да си представя как Джером се катери по въжета.

— Какъв по-точно тиймбилдинг имат демоните?

Никой не можа да ми каже. Което всъщност нямаше значение.

Докато сортираха парите, Питър ми направи водка гимлет. Забелязах бутилка „Абсолют“ на плота.

— Какво е това, по дяволите?

— „Грей гус“ свърши. Така или иначе няма разлика.

— Кълна се, ако вече не беше низвергнат от Господ, щях да те обвиня в ерес.

Щом сортираха всички пари, включително и моя дял, седнахме около кухненската маса на вампирите. Като всички хора на планетата, започнахме да играем Тексас холдъм покер. Играех прилично, но се справях по-добре със смъртни противници, отколкото с безсмъртни. Чарът и обаянието ми имаха по-малък ефект върху тази компания, следователно трябваше да обмислям по-сериозно залозите и стратегията си.

Питър се суетеше наоколо по време на играта, опитвайки се едновременно да играе и да наглежда яденето. Не беше лесно, тъй като настояваше да е със слънчеви очила, докато играем, но трябваше да ги маха, когато проверяваше храната. Когато казах, че това ще е втората ми фантастична вечеря за последните две нощи, едва не припадна.

— Щом казваш. Нищо, което си яла снощи, не може дори да се сравни с патицата, която правя. Нищо.

— Не съм сигурна. Ходих в „Метрополитън Грил“.

Хю подсвирна.

— Леле! Чудех се откъде идва това искрящо сияние. Когато мъж те заведе в „Метрополитън“, няма как да не му се отплатиш, нали?

— Сиянието е от друг мъж — казах сконфузено. Не исках да ми напомнят за срещата ми от сутринта, макар да бе доста гореща. — Бях в „Метрополитън“ със Сет. — Споменът за вечерята снощи ме накара да се усмихна и изведнъж се разприказвах. — Трябваше да го видите. Този път не беше с тениска, макар да нямаше голяма разлика. Ризата му беше страшно намачкана и не беше успял да си върже вратовръзката. Когато пристигнах, беше с лаптопа на масата. Беше избутал всичко настрани — салфетките, чашите за вино. Цареше пълен хаос. Сервитьорките бяха ужасени.

Четири чифта очи се впериха в мен.

— Какво? — попитах аз. — Какъв е проблемът?

— Ти си проблемът — каза Хю. — Истинска мазохистка си.

Коди се усмихна.

— Да не говорим, че си влюбена до уши. Само се чуй!

— Не е влюбена в него — каза Питър. — Влюбена е в книгите му.

— Не, аз съм… — думите замряха на устните ми, главно защото не бях сигурна какво точно искам да кажа. Не исках да мислят, че харесвам само книгите му, но и не бях напълно сигурна, че обичам Сет. Връзката ни се разви с главозамайваща скорост и понякога се притеснявах, че всъщност обичам факта, че той ме обича.

— Не мога да повярвам, че продължавате да се срещате, без да правите секс — продължи Хю.

Направо избухнах. Вече бях изслушала мрънкането на Джером, нямах нужда да слушам същата песен отново.

— Вижте, не искам да говорим за това, ако само ще се заяждате с мен. Омръзна ми да ми натякват колко е шантаво това.

Питър сви рамене:

— Не знам. Не е чак толкова шантаво. Постоянно се говори за женени двойки, които спират да правят секс. Те оцеляват. Това е почти същото.

— Не и с нашето момиче — Хю поклати глава. — Погледни я. Кой не би искал да прави секс с нея?

Всички ме погледнаха отново и ме накараха да потръпна от неудобство.

— Хей — възпротивих се, желаейки да си изясним нещо. — Не това е проблемът. Той иска , разбрахте ли? Но просто няма да го направи. Има разлика между двете.

— Съжалявам — каза Хю. — Не мога да ти повярвам. Не може да е с теб, ти да се обличаш така и той да не клекне. Дори и да издържи, никой мъж не бил приел жена му винаги да е в разгара на купона.

Това беше наболелият проблем — същият, който Джером изтъкна, и същият, който ме притесняваше повече от способността ни да се държим на разстояние един от друг. Един от най-големите ми кошмари беше, че ще трябва да му кажа: „Съжалявам, Сет, не мога тази вечер. Трябва да обработя един женен мъж, да го накарам да спи с мен и да го поведа по пътя към ада, за да изсмуча част от душата му. Когато приключа, може с теб да отидем на късна прожекция.“