Ришел Мийд - Бляскавият двор

– Тя казва истината – заяви той, приковавайки суровия си поглед върху губернатора Дойл, а не върху Уо­рън. Сприхавият и рязък Грант, когото помнех от бурята, се бе върнал. – Има купчини писма. Очевидци, кои­то са готови да свидетелстват.

– Елиът? – Уо­рън зяпна. – За какво говориш, мътните го взели?

Тежкият поглед на Грант падна върху Уо­рън:

– Мисля, че знаеш. За Кортманш. За „куриерите еретици“.

Видях промяната в очите на Уо­рън – това бе моментът, в кой­то значението на тези загадъчни думи, каквото и да бе то, го извади истински от равновесие. И още преди да вдигне пистолета си към Грант, разбрах какво щеше да се случи.

– Внимавайте! – изкрещях и се хвърлих върху Грант. Не го съборих съвсем, но го изблъсках дос­та­тъч­но, за да избегне на косъм куршума, изстрелян от пистолета на Уо­рън. Така се озовах точно пред него за втория куршум от пистолета. И от обезумялото изражение на Уо­рън разбрах, че в този момент за него вече нямаше значение кого ще застреля.

Внезапно чух остър свистящ звук и нещо се раздвижи в периферното ми зрение. В следващия миг Уо­рън вече лежеше на земята, стискаше крака си и крещеше в агония. Предмет с вид на стрела стърчеше от коляното му. Беше същият крак, в кой­то го бях намушкала. Грант коленичи да удър­жи Уо­рън, но това, изглежда, не беше необходимо предвид болезнените му вопли.

Подобно на мнозина други опитах да разбера откъде беше дошъл изстрелът. Икорите и хората от неубедителната вътрешна охрана изглеждаха също толкова озадачени. Най-накрая открих онова, кое­то търсех.

И в този момент не можех да преценя кое беше по-неве­роят­но: това, че Тамзин беше сред воините икори...

... или че върху една преобърната каруца стое­ше Мира с арбалет в ръце.

Втората ми сватба беше по-голяма от първата. И много по-чиста.

Със сигурност пак възразявах, че нямам нужда от никаква церемония или показност, за да заявя любовта си към Сед­рик. Една баня и няколко хубави дрехи не променяха начина, по кой­то се чувствах. Но нямаше начин да ги откажа.

В Адория сватбите се провеждаха в кабинетите на магистрати по-често, отколкото в Осфрид, така че не беше необичайно да предпочета това пред някоя църква на Урос. Разбира се, след разкритието, че Сед­рик е аланзанец, никой не беше истински изненадан. Организирахме празненството си след сватбата в Уистерия Холоу, като поканихме всичките си поз­нати и много хора, кои­то не познавахме. Джас­пър неохотно се бе съгласил да ни бъде домакин. Все още не беше доволен от предпочитанията на сина си, но се беше предал и бе приел неизбежното.

Прекарахме първата си брачна нощ в къщата на един аланзанец, поз­нат на Сед­рик, кой­то беше извън града по работа и ни я беше заел. Не притежаваше нищо от великолепието на някогашната ми градска къща – или дори от това на Блу Спринг – но беше очарователна и чиста. И беше наша. Изцяло наша за нощта. Без страх, че други хора ще ни открият. Без страх, че ще бъдем осъдени.

Сякаш не се бяхме виждали истински от цяла вечност. Тъй като почти никой не знаеше, че вече сме женени, бяхме прекарали двете седмици между процеса и официалната сватба, водейки целомъдрен и отделен живот. Когато се бяхме добрали обратно до къщата след дълъг ден на празненства, внезапното осъзнаване, че най-пос­ле сме само двамата, беше толкова необичайно, че почти не знаехме какво да правим.

Но бързо бяхме схванали.

На другата сутрин се събудих от струяща през еркерния прозорец на спалнята слънчева светлина. Сед­рик лежеше долепен до гърба ми с ръце, обкръжаващи талията ми. Прокарах пръсти по колосаните бели чаршафи, вдъхвайки ухание, кое­то бе смесица от ветивера на Сед­рик, препарата, използван за прането на чаршафите, и парфюма с ухание на виолетки, кой­то Мира и Тамзин ми бяха подарили за сватбата.

– Досещам се, че мислиш – каза Сед­рик, като притисна буза към гърба ми. – Мислиш много по-усърдно, отколкото би трябвало.

– Опитвам се да запаметя това. Всеки детайл. Светлината, миризмите, усещането от допира. – Претър­колих се така, че да мога да погледна лицето му. Утринното слънце осветяваше косата му, коя­то беше безспорно разчорлена. – Дори теб. Вече можем да се събуждаме заедно до края на живота си, но ще мине дълго време, преди да заприлича на нещо като тази стая, това легло.

Той отметна косата ми назад, а пос­ле прокара ръка по врата ми:

– Да не започна да те хваща страх?

– Едва ли предвид факта, че се омъжих за теб вече два пъти.