Ришел Мийд - Бляскавият двор

Зърнах наб­ли­зо един от работниците от Уестхейвън, кой­то отмяташе инвентарен списък с писалка и сноп листове. Придумах го да ми заеме писалката и да ми даде лист хартия. Той беше един от онези, зашеметени и изпълнени с благоговение при разкриването на истината за миналото ми, и когато му благодарих, прос­то заекна:

– Няма проб­лем, м-м-милейди.

Коленичих, за да подпра листа на коленете си, и започнах да пиша: Аз, Елизабет Торн, родена Уитмор...

Спрях, несигурна какво да напиша нататък. Проблемът не беше в използването на първото ми име по закон. А това, кое­то следваше. Или пък следваше ли нещо нататък? Нямаше ме повече от година. Почти със сигурност сега братовчед ми Питър носеше титлата на прославения Рупърт.

Аз, Елизабет Торн, родена Уитмор, бивша графиня на Ротфорд, упълномощавам отпускането на парите от издръжката си на лейди Алис Уитмор, за да бъдат похарчени при посочените по-долу условия...

Тамзин ме гледаше как пиша всяка дума и бях почти сигурна, че през цялото време не дишаше. Когато подписах документа и приключих, тя го прочете отново, а пос­ле ме погледна с надежда:

– Това ли е всичко, кое­то ще е нужно?

– Би трябвало. Тези пари от години са държани встрани от всякакви семейни дългове и по закон са мои сега, когато съм омъжена. Не е голяма сума – ако беше, щях да имам по-малко проб­леми. Но е достатъч­на за това, кое­то ти е нужно, а баба ще се погрижи всичко да бъде доведено докрай. – Бръкнах в джоба на полата си и извадих сгънат сноп от още книжа. Заедно с копие от брачното ми свидетелство вътре имаше и едно твърде закъсняло писмо. – Просто ще го добавя към това, кое­то вече ѝ изпращам. Сайлъс Гарет трябва да го предаде и да потвърди, че е сравнил лицето ми с това от портрета и ме е видял жива. Просто не съм сигурна къде е той.

Тамзин посочи:

– Ето го там, говори с онзи ужасен Грант Елиът. Отначало ми се струваше толкова любезен, но всъщност е доста надменен, знаеш ли.

И наистина двамата стояха встрани от множеството, водейки, както изглежда, приятелски разговор. Все още не знаех точно какво ги свързваше освен факта, че и двамата бяха изиграли роля в издействането на ареста на Уо­рън. Сайлъс щеше да откара Уо­рън обратно в Осфрид, за за бъде изправен на съд за държавна измяна, докато Грант оставаше в колониите.

– Не може да е толкова ужасен – казах на Тамзин, докато вървяхме към тях. – Казват, че той осигурил доказателствата, свързващи Уо­рън с лорандийците.

– Е, прос­то се радвам, че изглежда, най-сетне се е обръснал – каза тя. – Направил го е, нали? Брадата му изглежда много по-спретната от обикновено.

Сивокосият Сайлъс ми кимна за поздрав, когато стигнахме до тях.

– Госпожо Торн, чудех се кога ли ще ви видя. Поздрав­ле­ния.

– Благодаря ви. – Подадох му снопа книжа. – Би трябвало да е лесно да намерите баба ми. Сигурна съм, че ще е все още в Осф­ро.

Сайлъс пъхна книжата във вътрешния джоб на палтото си.

– Ще я намеря. Имате ли нужда да предам нещо друго?

Поклатих глава, но Тамзин колебливо пристъпи нап­ред:

– Ако няма да ви затрудни твърде много, гос­по­дин Гарет... аз също имам няколко писма. Адресът е в Осф­ро. Мога да ви платя...

– Просто ми ги донесете, преди да отплаваме след два дни – каза Сайлъс.

– Как е затворникът ви? – попитах.

– Нещастен – отговори Грант. Ухили се и не можех да определя дали усмивката трябваше да е очарователна, или ужасяваща. – Заключен е в трюма на кораба и го посещавам всеки ден прос­то за да съм сигурен, че ще си остане нещас­тен.

Мира дойде при нас, дочула този пос­леден коментар:

– Вероятно ще бъде екзекутиран в Осфрид за държавна измяна. Не мисля, че трябва да се безпокоите да не би скоро да се почувства развеселен.

– Предателството на този вероломен кучи син едва не доведе до започване на вой­на, коя­то щеше да въвлече Осфрид, икорите, Лорандия, баланкуанците и Урос знае кой друг. Щеше да опустоши тази земя и да коства безброй животи. Затова наистина не мисля, че прекалявам, като се старая да му утежня живота. – Грант направи почти красноречива пауза. – Обичам да изпипвам нещата докрай.

Мира завъртя очи и се обърна към Тамзин и мен:

– Може ли да поговорим?

Сбогувахме се с мъжете и бавно се отдалечихме. Тамзин едва не се беше разплакала, когато написах писмото, заливайки ме с благодарности, но сега лицето ѝ светеше по онзи привлекателен, лукав начин.

– Ще ни кажеш ли най-пос­ле, Мира? – попита нас­той­чи­во тя. – Нима ще оставиш бедната Аделейд да се отправи в някаква затънтена земя, без да ѝ кажеш какво смяташ да правиш? Би било толкова жестоко. Тя постоянно ще се тревожи.