Ришел Мийд: Бляскавият двор

– Няма да си тръгнете – каза той. – Може би всички ще умрем тук, но аз ще съм този, кой­то ще ви довърши.

Трескаво хвърлих поглед към наближаващите икори. Не ни бяха нападнали, но не беше имало нужда, след като всички бягаха. Вътрешната охрана най-сетне бе започнала да се събира, но засега наброяваха само около две дузини.

– Престанете – казах му. – Сега не е моментът за лично отмъщение! Можете да избягате с нас. Отиваме на север.

– Спасявайте собствената си кожа – добави Сед­рик. – Бива ви в това.

Това навярно не беше най-тактичната реплика, с коя­то да си послужим, когато се опитвахме да привлечем Уо­рън на наша страна, но се съмнявах, че някоя щеше да бъде. Внезапно прогърмя глас:

– Къде е губернаторът?

Всички се обър­нахме. Икорите бяха стигнали до най-долния край на платформата. Все още нямаше признаци за нападение. Изглеждаха забележително спокойни, макар че онези в периферията на групата наблюдаваха колонистите предпазливо и държаха здраво оръжията си.

Кожата на мнозина беше изрисувана със синя боя от сърпица точно като на двамата икори, кои­то бяхме срещнали на пътя – покрита със символи, кои­то ми бяха непоз­нати. Жени воини яздеха редом с мъжете. Медни орнаменти и пера красяха ездачите и конете, а вълнените им карирани наметала образуваха истинско море от цветове. Когато погледнах отблизо, видях, че има определен модел. Няколко ездачи встрани носеха вълнени наметала на червени и бели карета. Друга група носеше червено и синьо. Групата отпред беше в зелено и черно.

В нея беше говорещият. Беше отпред, целият в покрити със загар мускули и бялоруса коса, и...

Беше онзи икори, когото бяхме срещнали на пътя за Хадисън.

– Къде е губернаторът? – Осфридианският му все още бе ясен.

Губернаторът Дойл колебливо пристъпи нап­ред:

– Аз съм губернаторът. Нямате работа тук. Изчезвайте, преди армията ми да ви смаже. – Това беше блъф предвид факта, че до този момент вътрешната охрана разполагаше вече с най-много трийсет души. Мисля, че няколко бяха избягали.

– Всъщност имаме работа – каза мъжът икори. – Дойдохме да потърсим правосъдие – помощта ви за поправянето на една неправда, коя­то ни бе сторена. – Очите му се стрелнаха към Уо­рън – Казаха ми, че ще ни трябват повече от двама души, за да ви накараме да чуете исканията ни. Така че ето ни тук.

– Не са ви сторени никакви неправди – каза губернаторът Дойл. – Всички се съгласихме на договорите. Всички им се подчинихме. Вие си имате своя земя, ние си имаме наша.

– Войници навлизат в земята ни и нападат селата ни – вой­ни­ци от мяс­тото, кое­то наричате Лорандия.– Мъжът икори срещна погледа на губернатора, без да мига. – А собствените ви хора им помагат и им позволяват да пресичат териториите ви.

Това предизвика нервно раздвижване сред нашите колонисти, но губернаторът Дойл само се разгневи още повече:

– Невъзможно! Навлизането на лорандийци във вашите земи означава, че ще застрашат нашите. Никой сред нас не би поз­во­лил такова нещо.

– Синът ви би го сторил.

От редиците на икорите се появи нова говорителка и изведе коня си до този на мъжа.

И аз я познах.

Не бях забелязала Тамзин веднага. Червената ѝ коса се сливаше с техните и освен това беше облечена като тях в дълга до коленете зелена рок­ля, поръбена с онзи кариран плат. Косата ѝ се спускаше на две дълги, хлабави плитки с вплетени в тях медни висулки. Бях зашеметена, когато я видях с обитателите на Грашонд. Но това... това беше дос­та­тъч­но да ме накара да си помисля, че имам халюцинации.

Цялото ѝ излъчване беше спокойно и овладяно, много различно от необуздано емоционалното поведение, кое­то свързвах с нея.

– Синът ви и другите предатели работят заедно с лорандийците, за да подбудят раздор и да изкарат армията на Осфрид от централните колонии – така Хадисън и други ще могат да въстанат срещу короната.

Уо­рън сниши пистолета и се раздвижи до нас:

– Това е лъжа, татко! Невъзможно е да се каже какво са втълпили тези диваци на това момиче. Какво доказателство има тя за нелепото си твърдение?

– Доказателството на факта, че бях хвърлена от лодка насред буря, когато разкрих плановете ви – отвърна тя.

– Лъжи – каза Уо­рън. Отстъпи няколко крачки назад, паника изпълни изражението му. –Това момиче се заблуждава и си измисля.

По стълбите внезапно се изкачи един мъж. Уо­рън се извъртя рязко, за да посрещне този новодошъл. Беше Грант Елиът, твърде неспретнат на вид днес, и не изглеждаше смутен от каквото и да било. Бавно се приближи до мен и имаше вид, сякаш за него едно прекъснато обесване, армия от икори и няколко вероятни предатели бяха част от най-обикновен ден.