Райчел Мид: Среднощният диамант

— Ей, ти! Момиче! Не прави и стъпка повече или ще те пронижа!

Замръзнах на място, на половината път нагоре по големите каменни стълби, които водеха към катедралата на Кириел.

Зад гърба ми прозвуча потропването на ботуши и мигове по-късно един млад страж се втурна да ми препречи пътя. Беше по-висок от мен с почти трийсет сантиметра, с тъмна коса, обръсната почти до кожа като на мнозина от стражите. Онова, което много от стражите не правеха обаче, бе да размахват кинжал така уверено. Повечето пазеха спокойствието на града с тежки палки.

Срещнах спокойно погледа му:

— Моля за извинение, сър, но отивам да се помоля.

— Не ми ги пробутвай тия. — Лицето му се разкриви в намръщена гримаса. — Всеки знае, че вие, симитата, сте езичници аланзанци. И знам коя си ти . Помня теб и проклетия ти брат.

В мен припламна искрица гняв, но я затаих. Имах голям опит в пренебрегването на подобни подмятания.

— Всъщност смятах да се помоля за душата му. Аз съм предана поклонница на Урос. Мислите ли, че ангелите биха допуснали една еретичка да стъпи на тази свята земя?

Посочих нагоре към внушителните двойни врати над нас. Голяма арка, изсечена в камъка на катедралата, ги обкръжаваше и придаваше на входа още по-величествен вид. Един от монасите на Ваиел, в тъмнозелено расо с качулка, пристъпи навън точно в този миг, потвърждавайки отново светостта на мястото, където стояхме.

Стражът се поколеба за момент, а после отново стана строг. Все така държеше кинжала насочен към мен.

— Може и да не си от аланзанците, но знам, че си престъпница точно толкова, колкото и всички други в семейството ти. Просто още не са те хванали. Сега ми кажи къде е брат ти.

Разперих длани в израз на безпомощно объркване, пренебрегнала порива да посегна към ножа си, който бе скрит в един джоб на полата ми.

— Иска ми се да знаех. Не съм го виждала от повече от година.

Той притисна острието на кинжала си към гръдната ми кост.

— Лъжеш.

Съкрушителното беше, че всъщност бях казала истината. Лонзо ми бе изпратил едно писмо при пристигането си в онази страна отвъд морето. А после бе настъпило мълчание.

— Какво е всичко това? — запита нов глас. Познат глас.

При нас дойде още един страж, който се движеше много по-небрежно от другаря си. Беше по-възрастен, снажен и червендалест. Бе оставил оредяващата си коса, както си беше, вероятно защото бе твърде оскъдна, за да я обръсне. Държах погледа си вперен спокойно напред, без да покажа с нещо, че го познавам.

По-младият пазач свали кинжала.

— Кери, това е момичето Виана. Онази, чийто брат уби сър Вилхелм миналата година. Онзи кучи син така и не беше изправен на съд!

Страж Кери сподави една прозявка:

— Е, не го виждам тук. Виждам само сестра му. И никой всъщност така и не доказа, че той го е направил.

— Но ти знаеш, че беше негово дело! — процеди другият страж. — Всички го знаем. А тя знае къде е той! Би трябвало да следим всяко нейно движение!

— В църква? Мислиш, че брат й се крие тук? Да отида ли да попитам онзи монах дали можем да проведем претърсване?

— Сър…

— Тук няма нищо. — Страж Кери успяваше да звучи едновременно отегчен и раздразнен. — Само едно момиче, което отива да се помоли и да облекчи душата си — момиче, което не е сторило нищо нередно.

Очите на другия мъж се присвиха към мен:

— Тя е сирминиканка. Те всичките са направили нещо. Страж Кери го отпъди с жест:

— Върви да свършиш нещо полезно. Да предотвратиш някое истинско престъпление, а не да се занимаваш с някое, което отдавна вече е стара история. И мътните го взели, прибери тоя кинжал. Излагаш всички ни.

Младият страж прибра кинжала в ножницата, но вдигна пръст към лицето ми. Не трепнах.

— Не мисли, че ще забравя това, момиче. Ще намеря проклетия ти брат, където и да се крие.

Щом мъжът се отдалечи гневно, чертите на страж Кери се изостриха:

— Кажи ми, че не е още в града.

— Не — казах, издишвайки с облекчение. — Но наистина не зная къде е. Знам само, че е далече.

— Би трябвало да идеш при него. Тъпа болка изпълни гърдите ми:

— Опитвам се, сър.

— Опитай се по-усърдно. Ще продължават да стават такива неща. Сър Вилхелм имаше много приятели и те не са забравили. — Изведнъж страж Кери придоби много изнурено изражение. — Виж, харесвам те. Наистина те харесвам. Ти си умна. Знаеш езика ни. Но не съм глупак. Чувам за момичето, което спира крадците в сирминиканския квартал. И това не е лошо — обаче е нещо, което би могло да излезе от контрол някой ден. Точно като с брат ти.