Райчел Мид: Огнено сърце

„Огнено сърце“ е нова авантюра за мен, тъй като за пръв път истински проследявахме приключенията на двама герои в света на мороите. Това беше вълнуващ проект за работа, който не бих могла да осъществя без подкрепата на много, много хора. Дължа огромна благодарност на моето семейство и приятелите, особено на моите прекрасни съпруг и син, за непрестанната им любов и подкрепа. От все сърце благодаря и на невероятния издателски екип, заради чиято всеотдайна работа тези книги видяха бял свят: изключителния ми литературен агент Джим Маккарти от „Дистел и Годрич“, както и Джесика Алмон, безкрайно търпеливата ми редакторка от „Рейзърбил“. И накрая изказвам благодарността си на моите прекрасни читатели, които постоянно ме вдъхновяват да пиша. Сега сме в средата на поредицата и вие знаете, че нашите герои ще бъдат изправени пред още много трудности и перипетии, но вие не ги изоставяйте! Усилието си струва!

Няма да лъжа. Когато влязох в стаята и видях гаджето си да чете книга с имена за бебета, сърцето ми едва не спря.

— Не съм специалист — подех, подбирайки думите внимателно. — Е, всъщност съм. И съм напълно сигурен, че трябва да направим определени неща, преди да започнем да четем това.

Сидни Сейдж, гореспоменатото гадже и светлината на живота ми, дори не вдигна глава, макар че върху устните й се мярна лека усмивка.

— Това е за посвещаването — заяви спокойно, сякаш говореше, че ще лакира ноктите си или ще пазарува от бакалията, а не ставаше дума за присъединяването й към вещерско сборище. — Трябва да имам „магьосническо“ име, което те ще използват по време на сбирките.

— Добре. Магьосническо име, посвещаване. Просто още един обикновен ден, а? — Не че точно аз имах право да се изказвам по въпроса, имайки предвид, че съм вампир, с удивителни, но доста сложни способности да лекувам хората и да им въздействам с внушението.

Този път си спечелих широка усмивка. Сидни вдигна глава. Следобедните слънчеви лъчи, струящи през прозореца на спалнята ми, затанцуваха в очите й, които заискриха с кехлибарена светлина. Разшириха се от изненада, когато забеляза трите кутии, които носех.

— Какво е това?

— Революция в музиката — обявих благоговейно и ги оставих на пода. Отворих най-горната и извадих стар грамофон. — Видях обява, че някакво момче ги продава в кампуса. — Отворих кутията, пълна с плочи, и извадих „Слухове“ на Флийтуд Мак. — Сега вече мога да слушам музика в най-чиста форма.

Сидни не изглеждаше впечатлена; доста изненадващо, като се има предвид, че тя смята моя класически форд „Мустанг“ от 1967 — който кръсти Ивашкинатор — за нещо като светиня.

— Сигурна съм, че дигиталната музика е не по-малко чиста. А това си е чисто пилеене на пари, Ейдриън. Мога да кача в телефона си всички песни от тези плочи.

— Можеш ли да качиш в телефона си и останалите шест кутии с плочи, които са в колата ми?

Тя примигна удивено, сетне ме стрелна с предпазлив поглед.

— Ейдриън, колко плати за всичко това?

Подминах въпроса й.

— Хей, все още разполагам с достатъчно пари за вноските за колата. — Поне не трябваше да плащам наем за апартамента, тъй като бе платен предварително, но оставаха още много други сметки. — Освен това вече разполагам с по-голям бюджет за подобни удоволствия, след като една персона ме накара да откажа цигарите и ме лиши от някой и друг час на блаженство.

— По-скоро от цял щастлив ден — подхвърли дяволито любимата ми. — Грижа се за здравето ти.

Приседнах на леглото до нея.

— Също както аз се грижа за теб и за пристрастеността ти към кофеина. — Бяхме сключили сделка, формирайки наша собствена група за подкрепа. Аз отказах цигарите и сведох алкохола до едно питие на ден. Тя заряза маниакалната си диета и броенето на всяка калория и вече пиеше само по едно кафе на ден. Изненадващо, но на Сидни й бе много по-трудно да намали кафето, отколкото аз алкохола. В онези първи дни дори обмислях сериозно дали да не я вкарам в някоя рехабилитационна клиника за зависими от кофеина.

— Моето не беше пристрастеност — промърмори тя с горчива нотка в гласа. — По-скоро е… стил на живот.

Тя се засмя, а аз привлякох лицето й към моето за целувка и като е магическа пръчка целият свят изчезна. Нямаше именици, плочи, навици. Съществуваха само тя и устните й. По един необикновен начин успяваха да бъдат едновременно меки и пламенни. Всички останали я смятаха за скована и студена. Единствено аз знаех истината за страстта и неудържимата жажда, стаени в душата й — е, аз и Джил, момичето, което може да прониква в съзнанието ми заради телепатичната връзка между нас.