Райчел Мид - Огнено сърце

— Ейдриън.

Гласът на Сидни бе спокоен, но твърд, и аз бавно се изтръгнах от отчаянието, връхлетяло ме толкова бързо и с такава сила — мрак, който се усилваше с годините, колкото повече използвах магията на духа. Това бе цената да притежаваш подобна сила и тези внезапни промени в настроението ми напоследък зачестяваха. Впих поглед в очите й и светът отново се обля в светлина. Все още скърбях за леля си, но Сидни беше тук, моята надежда и опора. Не бях сам. Не бях неразбран. Преглътнах, кимнах и я дарих с плаха усмивка, докато тъмната ръка на духа бавно отслабваше хватката си. Засега.

— Добре съм. — Видях съмнението в очите й и я целунах по челото. — Наистина. Трябва да вървиш, Сейдж. Зоуи ще започне да се чуди къде си, а и ще закъснееш за срещата си с вещерското сборище.

Няколко минути тя се взира загрижено в мен, сетне лицето й малко се проясни.

— Добре. Но ако се нуждаеш от нещо…

— Зная, зная. Ще се обадя по телефона на любовта.

Това върна усмивката й. Напоследък се бяхме сдобили с тайни предплатени мобилни телефони, които алхимиците — организацията, за която Сидни работеше — нямаше да могат да проследят. Не че проверяваха редовно телефона й, но със сигурност щяха да го направят, ако решат, че се случва нещо подозрително, а ние не желаехме да следят есемесите и телефонните ни разговори.

— А и тази нощ ще дойда — додадох аз.

Тя отново стана сериозна.

— Ейдриън, не. Това е твърде рисковано.

Още една от способностите на владеещия магията на духа бе да се явява в сънищата на другите или по-точно да ги създава. Това бе удобен начин да поговорим, след като не разполагахме с много време, за да го правим в реалния свят — а и защото напоследък, докато бяхме будни, не посвещавахме много време на разговори — но както винаги, когато използвах духа, това застрашаваше здравия ми разум. Сидни много се притесняваше, но за мен беше дреболия, щом можех да бъда с нея.

— Без възражения — предупредих я. — Искам да съм в течение на нещата. Зная, че и ти желаеш да си наясно какво става с мен.

— Ейдриън.

— Няма да остана дълго — обещах й.

Тя се съгласи неохотно, изобщо не изглеждаше доволна — и аз я изпратих до вратата. Докато прекосявахме дневната, се спря пред малкия аквариум, поставен близо до прозореца. Усмихна се, коленичи и потропа по стъклото. Вътре имаше дракон.

Не, не съвсем. Всъщност се наричаше калистан, но ние рядко използвахме това наименование. Обикновено му викахме Хопър. С помощта на магия Сидни го бе призовала като помощник, от някакво демонично царство. Най-често помощта му се състоеше в това да изяжда всичката храна в апартамента ми. Двамата със Сидни бяхме обвързани с него и заради доброто му здраве се редувахме да бъдем с него. Но откакто Зоуи пристигна, моят апартамент се превърна в негова постоянна резиденция. Сидни вдигна капака на аквариума и позволи на малкото златисто, люспесто същество да скочи в дланта й. То се взря в нея с обожание, напълно разбираемо за мен.

— Вече доста време си в тази форма — рече тя. — Готов ли си за почивка?

Хопър можеше да съществува в живата си форма или да бъде превърнат в малък кварц, подобен на статуетка. Това помагаше да се избегнат неудобните въпроси, когато наоколо имаше други хора, но само тя можеше да променя формата му.

— Да. Той не спира да ми яде боите. А и не искам да се звери насреща ми, докато те целувам за довиждане.

Тя го погъделичка леко по брадичката и изрече заклинанието, което го превърна в парче опушен кристал. Така животът определено беше по-лесен, но здравето му изискваше от време на време да придобива отново живата си драконовска форма. А и освен това малкото приятелче бе започнало да проявява подчертана привързаност към мен.

— Ще го взема за малко — заяви Сидни и го пъхна в чантата си. Дори и да не беше жив, близостта й пак щеше да му действа добре.

Освободен от втренчения поглед на малките кръгли очички на Хопър, аз я дарих с дълга целувка за сбогуване, която не ми се искаше да свършва. Взех лицето й в шепи.

— План за бягство номер седемнайсет — обявих. — Да избягаме и да отворим сергия за продажба на сокове във Фресно 1 1 Град в Калифорния. — Б.пр. .

— Защо във Фресно?

— Звучи ми като място, където хората пият много сок.

Тя се ухили и отново ме целуна. Плановете за бягство бяха нашата обичайна шега, винаги доста пресилени и номерирани на случаен принцип. Обикновено ми хрумваха в момента. Но най-тъжното беше, че това бяха най-добрите планове, с които разполагахме. И на двама ни беше болезнено ясно, че трябва да живеем за настоящето, защото бъдещето бе твърде несигурно.