Райчел Мид - Огнено сърце

— Скачайте на борда! — подканих ги.

Те се натикаха вътре. Сега бяха пет, ако не броим мен, а когато Сидни беше тук, достигахме щастливото число седем. При пристигането ни в Палм Спрингс бяхме само четирима. Джил — причината да се намираме тук — се настани до мен и ми се усмихна сияйно.

Ако Сидни беше главната успокояваща сила в живота ми, Джил бе втората. Тя бе само на петнайсет, със седем години по-малка от мен, но от нея се излъчваха мъдрост и благодат. Сидни беше любовта на живота ми, но Джил ме разбираше, както никой друг не можеше. И нямаше как да не е така с телепатичната връзка помежду ни. Тази връзка бе създадена, когато миналата година използвах магията на духа, за да я спася — когато казвам „спася“, имам предвид точно това. Джил беше мъртва, за по-малко от минута, но при все това мъртва. Приложих цялата сила на духа, за да сътворя истинско чудо на изцелението и да я върна, преди да се пресели завинаги в света на мъртвите. Това чудо ни свърза с връзка, която й позволяваше да усеща и вижда емоциите и мислите ми — но това не важеше за мен.

Хората, върнати към живота по този начин, се наричаха „Целунати от сянката“ и само това бе достатъчно, за да обърка всяко хлапе. А в добавка Джил имаше нещастието да бъде една от двете последни потомки на отмираща моройска кралска фамилия. Това бе последната разтърсваща новина в живота й, а сестра й Лиса — кралица на мороите и моя добра приятелка — се нуждаеше от живата Джил, за да се задържи на трона. Онези, които се противопоставяха на либералното управление на младата кралица, естествено желаеха смъртта на Джил, за да се позоват на древния закон на мороите, според който монархът трябва да има поне един жив член на семейството, за да остане на трона. И така на някому бе хрумнала съмнително блестящата идея да скрият Джил в град насред пустинята. Ама сериозно, кой вампир би искал да живее тук? Това определено бе въпросът, който много често си задавах.

Тримата бодигардове на Джил се настаниха на задната седалка. Всички бяха дампири — наполовина хора, наполовина морои, от времето, когато нашите две раси са се смесвали със свободна любов, без бракове. Те бяха по-силни и по-бързи от нас, останалите, което ги правеше идеални воини в битките срещу стригои и убийци на моройските крале. Еди Кастъл на практика беше водач на групата, здрав и надежден като скала, който охраняваше Джил от самото начало. Анджелина Дос, червенокосо и буйно момиче дампир, не беше толкова надеждна и непоклатима. И като казвам „не толкова надеждна“, имам предвид, че изобщо не можеше да се разчита на нея. При все това беше като истински ураган, когато се стигнеше до битка. Нийл Реймънд, най-новото попълнение в групата, беше висок, благопристоен и скучен. По причини, които не проумявах, Джил и Анджелина изглежда смятаха сериозното му и сковано поведение за признак на благороден характер. Фактът, че бе учил в Англия и имаше британски акцент, явно покачваше нивото на естрогена им.

Последният член на групата още стоеше на тротоара, явно не желаейки да влезе в колата. Зоуи Сейдж, сестрата на Сидни.

Тя се наведе напред и погледът ми срещна кафяви очи, почти същите като на Сидни, но не толкова златисти.

— Няма място — промърмори тя. — В колата няма достатъчно място за всички.

— Не е вярно — уверих я. Като по команда Джил се приближи към мен. — Тази седалка може да побере трима. Дори последният собственик е сложил допълнителен колан. — Макар че в модерните времена така бе по-безопасно, Сидни едва не бе получила инфаркт заради промяната в оригиналното купе на мустанга. — А и нали сме роднини? — За да можем да общуваме по-лесно, в „Амбъруд“ се подвизавахме като братя, сестри или братовчеди. Но когато Нийл пристигна, алхимиците решиха да не го представят за поредния роднина, тъй като щеше да изглежда донякъде абсурдно.

Зоуи се втренчи за няколко секунди в празното място. При все че седалката бе достатъчно дълга, пак щеше да седи почти сгушена до Джил. Зоуи беше в „Амбъруд“ вече от месец, но все още бе пълна с предубеждения и предразсъдъци към вампирите и дампирите. Познавах ги добре, защото някога и Сидни напълно ги споделяше. Това бе нелепо, тъй като мисията на алхимиците беше да запази света на вампирите и на свръхестественото в тайна от хората, за които се опасяваха, че няма да могат да ги възприемат. Алхимиците вярваха, че ние сме извращения на природата, дяволски изчадия, които е най-добре да се избягват и да се държат по-далеч от хората, за да не ги опетним със злото. Те ни помагаха неохотно, но бяха много полезни в ситуации като тази с Джил, когато се налагаше да водят дискретни преговори с властите и училищната управа. Алхимиците бяха ненадминати в подобни дела. Това беше първоначалната мисия на Сидни — да облекчи доброволното изгнание на Джил, тъй като алхимиците не искаха да избухне гражданска война сред мороите. Зоуи бе изпратена наскоро като стажантка от алхимиците и се бе превърнала в трън в задника и огромна пречка за нашата тайна любов със Сидни.