Райчел Мид: Огнено сърце

Докато полагах Сидни върху леглото, в ума ми се мярна онази мимолетна мисъл, която никога не ме е напускала, колко забранено и нередно е това, което правехме. Хората и мороите дампири са престанали да се смесват, когато моята раса се е скрила от света през Средновековието. Направили сме го заради безопасността си, решавайки, че е по-добре човешките същества да не знаят за съществуването ни. Сега, моите хора и нейните (онези, които знаят за мороите) смятат подобни отношения за грешни, а някои кръгове дори за извратени и гнусни. Но на мен не ми пука. Не ме е грижа за нищо, освен за нея и колко силно ме подлудяват докосванията й. В същото време присъствието й усмиряваше бурите, бушуващи в мен.

Това не означаваше, че парадирахме с връзката си. Всъщност любовта ни беше строго пазена тайна, която изискваше много криене и промъкване и внимателно обмислено планиране. Дори и в момента часовникът тиктакаше. Сегашната ни среща беше част от ежедневното ни разписание. През последния час в училище Сидни имаше извънкласно занятие, което се водеше от една доста снизходителна учителка, благодарение на която тя можеше да си тръгне по-рано и да дотича при мен. Така двамата имахме на разположение един скъпоценен час да се целуваме и галим или да разговаряме — обикновено се отдавахме на ласките, още по-трескави и настойчиви заради постоянното напрежение, тегнещо над нас — а след това тя се връщаше в частното училище, точно когато приключваха занятията на досадната й сестра Зоуи, която мразеше вампирите и се боеше от тях.

Някак си Сидни имаше вграден, вътрешен часовник, който я предупреждаваше, че е време да тръгва. Мисля, че това беше част от вродената й способност да мисли наведнъж за сто неща. Но не и аз. В тези моменти мислех само как да сваля блузата й и дали този път ще преодолея сутиена. Досега нямах подобен успех.

Тя се изправи, страните й пламтяха, а златистата й коса бе разрошена. Беше толкова красива, че душата ме заболя. Винаги съм мечтал отчаяно да я нарисувам в тези моменти и да увековеча този поглед в очите й. Те сияеха с мекота, която съм зървал и друг път, с абсолютната и пълна уязвимост на някой, който обикновено е толкова сдържан и аналитичен за всичко останало в живота си. Ала при все че рисувам що-годе прилично, беше отвъд уменията ми да я пресъздам върху платното.

Тя облече блузата си и я закопча, скривайки ярката тюркоазена дантела с консервативното одеяние, което използваше като броня. През последния месец Сидни бе обновила изцяло сутиените си и макар да ми беше тъжно да ги гледам как изчезват под дрехите, се чувствах щастлив да зная, че те са там, тези тайни цветни петънца в живота й.

Когато тя приближи до огледалото на тоалетката ми, аз призовах частица от магията на духа, за да зърна аурата й, енергията, която се излъчваше от всички живи твари. От магията в гърдите ми се надигна прилив на удоволствие и тогава я видях, онази сияеща светлина, която я заобикаляше. Беше типична за нея — жълти отблясъци, характерни за аналитичните умове, преплетени с тъмновиолетовия цвят на страстта и одухотвореността. Кратък миг и аурата й избледня, както и смъртоносната възбуда от въздействието на магията на духа.

Тя приглади косата си и сведе поглед.

— Какво е това?

— Хм? — Застанах зад нея и обвих ръце около кръста й. Тогава видях какво държеше в ръка и замръзнах: копчета за ръкавели с проблясващи рубини и диаманти. И изведнъж топлината и радостта, които до този миг ме изпълваха, бяха изместени от познатия студен мрак. — Преди няколко години леля Татяна ми ги подари за рождения ден.

Сидни вдигна едното, огледа го с око на познавач и се усмихна.

— Струва цяло състояние. Това е платина. Продай ги и ще разполагаш с доживотна издръжка. Ще можеш да си купиш всички плочи, които желаеш.

— По-скоро ще спя в кашон, отколкото да ги продам.

Тя долови промяната в мен и се извърна. В очите й се четеше безпокойство.

— Хей, само се шегувах. — Ръката й докосна нежно лицето ми. — Няма нищо. Всичко е наред.

Но не беше наред. Светът внезапно се превърна в жестоко, безнадеждно и пусто място след смъртта на моята леля, кралицата на мороите и единствената ми роднина, която никога не ме е съдила. Буца заседна в гърлото ми, стените сякаш се прихлупиха над мен, когато си припомних за жестокото й убийство; пред очите ми се заредиха онези кървави снимки, които разнасяха наоколо, докато се опитваха да открият убиеца й. Нямаше значение, че този убиец бе заловен и осъден на смърт. Това нямаше да върне леля Татяна. Тя си бе отишла, в други места, където не можех да я последвам — поне засега — а аз бях тук, самотен, незначителен и объркан.