Райчел Мид: Среднощният диамант

Поех си дълбоко въздух и се облегнах на къщата, откривайки изненадано, че треперя. Наистина ли току-що бях заплашила едно момиче да му нарежа лицето, задето клюкарства? Нямах намерение наистина да изпълня заплахата си, но дори блъфът ме караше да се чувствам мръсна.

Ти направи каквото трябваше, Мира, каза ми един строг вътрешен глас. Трябва да стигнеш до Лонзо. Не можеш да рискуваш да те изхвърлят оттук заради клеветите на едно дребнаво момиче. И не си единствената, която е заложила много на карта. Седрик също трябва да стигне до Адория.

Съмнявах се Джаспър Торн да вярва, че всички момичета в къщата са девствени, но се стараеше всички други да го вярват. Трябваше да пази репутацията си. Нямаше да прояви снизхождение към никого, за когото смяташе, че е осквернил „стоката“ му — дори не и към собствения си син.

Изправих се и пъхнах стария си нож — който всъщност беше твърде тъп да среже каквото и да е, камо ли пък лице — обратно в джоба. Сега трябваше да вляза вътре, преди някой да е забелязал отсъствието ми. Дори не биваше да излизаме в този час, а ако отговорничката на нашата къща ме откриеше мокра до кости, щях да загазя още повече.

Дръпнах дръжката на кухненската врата… безрезултатно. Дръпнах още няколко пъти просто да се уверя, че не е заяла, а после изстенах.

Клара ме беше заключила отвън.

— Не, не — промърморих и забързано се приближих до две остъклени врати, също намиращи се в задната страна на имението. Водеха към салон — и също бяха заключени. Пробвах един прозорец. Залостен. Изтичах обратно до кухненската врата и отново разтърсих дръжката. Нищо. Ами ако почуках? Имах приятели тук. Някой можеше да е близо до кухнята и да ме пусне да вляза. Разбира се, мистрес Мастърсън също можеше да е близо до кухнята.

— Изглежда, сякаш няма да ти е излишна малко помощ. Завъртях се рязко, когато от обвития в сенки двор изникна една фигура. Беше мъж с леко приведена походка, облечен в опърпани и твърде големи дрехи, които бяха толкова подгизнали, колкото и моите. Най-напред си помислих, че в имението се е вмъкнал някой скитник, а после си спомних, че днес беше ден за доставки. Дори смътно си спомних, че бях видяла мъж със същата прегърбена стойка сред работниците, които ни бяха носили продукти от селото. Въпреки това се присвих до вратата, готова да заблъскам по нея и да рискувам да бъда разкрита от мистрес Мастърсън. Ръката ми посегна към ножа.

— Спокойно — каза той със стържещ глас. Акцентът му ми напомни малко за този на Ингрид, едно момиче, което беше пристигнало тук от една югозападна област на Осфрид, наречена Флатландс. — Няма да те нараня. Ако го направя, можеш да ми срежеш лицето с оня нож.

— Чули сте това? — попитах.

Радвах се, че тъмнината и дъждът криеха изчервяването ми. Не си бях дала сметка, че имам публика.

Светлината, която блестеше от прозорците, осветяваше малки участъци, а голяма част от лицето на мъжа беше засенчена от шапка с широка периферия. Всъщност различих само дълга, проскубана тъмна брада и няколко белега, разпръснати по груба кожа.

— Недей да звучиш толкова посърнало, момиче. Заплахата си я биваше, а ти беше доста убедителна. Но няма да проработи.

Раздразнението измести страха ми:

— Какво ви кара да кажете това? Чувате един петминутен разговор, и си мислите, че много разбирате от тия неща.

— Когато става дума за подобни неща — да, наистина разбирам от тях. Изплаши я. Но не достатъчно — иначе нямаше да ти заключи вратата. След като е имала време да се успокои, ще се опита да те предизвика да изпълниш заканата си. Ще убеди сама себе си, че няма наистина да й нарежеш лицето. — Той направи многозначителна пауза. — Ще го направиш ли?

— Аз… не знам — излъгах. Сега едва виждах тъмните му очи в сенките. Погледът им сякаш ме пронизваше.

— Е, би трябвало да знаеш — каза той. — Не отправяй заплахи, които не си готова да изпълниш.

Вдигнах брадичка, подразнена от снизходителния му тон:

— Благодаря за прозорливостта, но сега, ако ме извините, трябва да се прибирам вътре.

— Как? Вратата… — Той направи пауза и се прокашля. — Вратата е заключена.

— Това е мой проблем.

Той се прокашля отново. Или може би това беше смях.

— Да, така е. И смятам да ти помогна с него.

Извади от торбестото си палто нещо, което приличаше на малък портфейл. Когато го отвори, видях няколко тънки метални инструмента с различни дължини. Някои бяха просто прави, а други имаха извити или закривени краища. Той огледа няколко на светлината от прозореца, накланяйки лицето си под ъгъл, който ми позволи да зърна звездовиден белег върху дясната му буза и малка драскотина от външната страна на меката долна част на ухото му.