Райчел Мид - Среднощният диамант

— Договорът ти. Приемане в Бляскавия двор. Билет до Адория.

— Адория — повторих и стиснах книжата. Аланзанците, които познавах, се бяха заклели, че е почтен човек, но до този момент се съмнявах дали ще спази своята част от уговорката. Множество осфридианци бяха експериментирали с аланзанската вяра. Много от тях бяха изгубили интерес и на драго сърце бяха издали истинските поклонници.

— Поразпитах тук-там — каза той, все още сериозен, — но не мисля, че мога да направя нещо, за да ти помогна да намериш брат си, след като пристигнем там. Невинаги отбелязват имената на робите. Дори когато го правят, за намирането на тези документи са нужни връзки с някой митнически служител — или достатъчно пари, за да подкупиш някой такъв. Аз нямам нито едното, нито другото.

— Може би съпругът ми ще има. — Съпруг . Усещах думата някак странно върху езика си.

— Сигурна ли си, че искаш точно това? Съпруг?

Усещах погледа на Седрик върху себе си, когато сведох очи към ръцете си, все още стиснала книжата. Префинените му обноски и стилните дрехи бяха измамни. Може и да беше красив, но не беше глупав.

Какво исках? Исках Адория. Исках да намеря Лонзо. Исках живот далече от войната и покварата, погълнали родината ми. Можеха ли един богат съпруг и една нова страна да гарантират всички тези неща? Не, но там щях да имам по-добри шансове, отколкото тук, където бях просто поредната от гладните бежанци, натъпкани в един град, който ни мразеше.

— Искам съпруг — повторих. Това беше малка цена за всички онези други облаги. Щях да спазя договора и да приема да бъда съпруга. Ако не друго, щях да имам известен избор с кого си лягам, вместо да оставям това да ми бъде диктувано от баща ми.

Сякаш прочел мислите ми, Седрик отбеляза:

— Баща ти е бил невероятен човек. Искам да кажа, поне според това, което съм чувал. Спасил е от преследване толкова много хора. Дал е живота си за това. Сигурно си много горда.

— Да — казах автоматично.

— И знам, че искаш да изпълниш този завет. Знам, че закриляш хората тук. Това е благородно. Прекрасно е. Но… как да се изразя… ами… Трябва да се установиш. Не просто с намирането на съпруг, а в най-общия смисъл.

— Знам.

— Никакво тайно промъкване повече.

— Знам.

— Повече никакви схватки в уличките. Никакво опиране на кинжали в гърлата на хората.

— Седрик, имай ми малко доверие. — Ако не бяхме в катедралата, щях да го изкрещя. — Ще бъда истинско олицетворение на благоприличието в онова твое училище за обноски. Ще стана начетена и изтънчена. Ще те оставям да ме показваш на всички онези партита и ще нося онези прекрасни дрехи, за които не спираш да говориш. — Хвърлих поглед надолу към износената си, изпоцапана рокля. — Всъщност няма да имам нищо против тази част. Нито дори ученето. — Войната в Сирминика беше сложила край на образованието ми там.

Въодушевлението на Седрик се върна. Наистина трябваше да се постарае да бъде по-дискретен.

— Знам, че Адория е крайната ти цел, но се опитай да се наслаждаваш и на пътуването. Няма да е толкова лошо.

— Дори за сирминиканка? — попитах язвително. Ведрата усмивка потрепна. Приех като лош знак това, че не избълва красивите уверения и увеличенията на продажбите, които му идваха толкова естествено:

— През първата година ще си още в Осфрид. Макар че ще си в едно от провинциалните ни имения… е, ще се сблъскаш със същите предразсъдъци, които виждаш тук в града. В Адория схващанията ще са малко по-либерални. Понякога. Но ще ги спечелиш на своя страна. Ще видят коя си в действителност.

След почти две години в столицата на Осфрид бях скептична, но не допуснах това да проличи, докато се изправях. Свещеникът беше приключил и минаваше близо до мястото, където бяхме.

— Благодаря — прошепнах. — Това означава невероятно много за мен.

Седрик потупа джоба си:

— Също и това.

— Не излизай веднага след мен — предупредих го. — Изчакай малко.

— Знам, знам. Пак ми нямаш доверие.

Излязох от катедралата, примижавайки на ярката следобедна светлина. По пладне шумът на Осфро бе смазващ след тишината на храма. Пред мен градът кипеше от живот. Каруци и коне трополяха надолу по калдъръмената улица, а продавачи хвалеха стоките си. Пространствата между тях бяха претъпкани с пешеходци, някои — отправили се към определена цел, докато други просеха храна и работа. Масивни каменни сгради се извисяваха над всичко: мрачната им солидност свидетелстваше за историята на Осфро.