Ришел Мийд: Бляскавият двор

Докато разговаряхме, Лайънъл се почеса първо по челото, а пос­ле – по вътрешната страна на ръката над лакътя. Този втори пристъп про­дъл­жи доста време, а аз се опитах да не зяпам. Какво ставаше? Защо го сърбеше толкова много? И защо сърбежите бяха по цялото му тяло? Не забелязвах никакви очевидни обриви. По-лошо: колкото повече го наблюдавах, толкова по-силно внезапно желание изпитвах да се почеша. Наложи се да сключа ръце, за да се възпра.

Мъчителният разговор про­дъл­жи още няколко минути, докато бабите ни правеха планове за венчавката, за коя­то току-що бях научила. Лайънъл продъл­жа­ва­ше да се чеше. Когато най-сетне се измъкнахме, изчаках цели трийсет секунди, преди да изразя мнението си пред баба.

– Не – заявих.

– Тихо. –Докато вървяхме към изхода на балната зала, тя се усмихваше на различните гости, кои­то познавахме, и каза на един от слугите на нашия домакин да повика каретата ни. Сдържах думите си, докато се озовахме на сигурно мяс­то сами вътре.

– Не – повторих, отпускайки се назад в плюшената седалка на каретата. – Категорично не.

– Не драматизирай толкова.

– Изобщо не драматизирам! Проявявам здрав разум. Не мога да повярвам, че си приела това предложение, без да се допиташ до мен.

– Е, със сигурност беше трудно да избера между него и многобройните ти други предложения. – Тя срещна спокойно погледа ми. – Да, скъпа, не си единствената тук, коя­то може да бъде заядлива. Обаче си единствената, коя­то може да ни спаси от окончателно разорение.

– Сега кой драматизира? Лейди Брансън е готова да те приеме в домакинството на дъщеря си. Би живяла там много доб­ре.

– А какво ще стане с теб, докато аз си живея живота?

– Не знам. Ще си намеря някой друг. – В мислите ми възкръсна споменът за рояка от гости, кои­то бях срещнала на празненството тази вечер. – Какво ще кажеш за онзи търговец, кой­то присъст­ваше? Доналд Кросби? Чувам, че е натрупал солидно състояние.

– Уф. – Баба разтри слепоочията си. – Моля те, не ми говори за новобогаташите. Знаеш какво главоболие ми докарва това.

Изсумтях подигравателно.

– Че какво му е? Бизнесът му преуспява. И се смя на всичките ми шеги – кое­то е повече от това, кое­то може да се каже за Лайънъл.

– Знаеш какъв е проб­лемът с гос­по­дин Кросби. Изобщо не биваше да присъства на това празненство. Не знам какво си е мислил лорд Джилман – тя млъкна за миг, когато каретата ни се наклони, попаднала в осо­бе­но голяма дупка на калдъръмената улица. – Как мислиш, че би се почувствал височайшият ти праотец Рупърт от това, че смесваш произхода му с такава неблагородна кръв?

Изпъшках. Изглежда, че напос­ледък не можехме да проведем разговор, без да споменем името на Рупърт.

– Мисля, че някой, пос­ледвал господаря си от другата страна на пролива, за да създаде империя, би наблегнал силно на старанието да запази самоуважението си. Не да го продаде на някакъв досаден братовчед и тираничната му баба. Преброи ли колко пъти тя каза „под мой строг надзор“, когато говорехме за бъдещето? Аз ги броих. Пет. Което е със седем по-малко от броя на всичките пъти, когато Лайънъл се почеса по някоя част на тялото.

Изражението на баба стана уморено:

– Мислиш ли, че си първото момиче, кое­то е имало уреден брак? Мислиш ли, че си първото момиче, кое­то негодува срещу това? Историите и песните са пълни с разкази за злочести девойки, впримчени в такова положение, кои­то се спасяват и намират бляскаво бъдеще. Но това са приказки. В реалността повечето момичета в твоето положение... е, прос­то търпят. Не можеш да направиш нищо друго. Не можеш да отидеш никъде другаде. Това е цената, коя­то плащаме за този свят, в кой­то живеем. За високото си положение.

– Родителите ми никога нямаше да ме принудят да изтърпя това – възроптах.

Погледът ѝ стана суров:

– Родителите ти и техните лекомислени вложения са причината да сме в това положение. Без пари сме. Продажбата на имението „Бентли“ ни помогна да поддържаме предишния си живот. Но това ще се промени. И когато стане, няма да ти хареса. – Продължих все така упорито да гледам на кръв, а тя добави: – През целия ти живот други хора ще правят избори вместо теб. Свикни с това.

Домът ни се намираше в друг район, не в този, където бе празненството, но също толкова моден. При пристигането ни цели рояци от слуги се спуснаха да ни посрещнат. Помогнаха ни да излезем от каретата, поеха пелерините и шаловете ни. Аз си имах собствен рояк камериерки, кои­то ме придружиха до покоите ми, за да съблекат официалните ми дрехи. Гледах как приглаждаха червената кадифена рок­ля с ръкави, широки в горната си част и тесни долу, и със златиста бродерия. Закачиха я при безброй други упадъчно пищни рокли, а аз се хванах, че се взирам в писалището, след като си излязоха. Толкова голяма част от топящото се богатство на семейството ни – пръснато за дрехи, с чиято помощ уж трябваше да успея да променя живота си към по-добро.