Ришел Мийд: Бляскавият двор

Прислужничките неспирно се суетяха около мен дори по време на пътуването с каретата към къщи.

– Милейди, ако сте искали да отидете, прос­то трябваше да ни оставите да уредим подобаващо посещение с някой свещеник – каза Теа.

– Не мислех – промърморих. Нямах намерение да се задълбочавам в обяснения как писмото от лейди Дороти насмалко не ми беше докарало нервна криза. – Исках да изляза на въздух. Реших прос­то да отида пеша дотам сама.

Те се втренчиха слисано в мен:

– Не можете да правите това – каза Ада. – Не можете да правите това сама. Вие... не можете да правите сама нищо.

– Защо не? – сопнах се и изпитах съвсем леко угризение, когато тя трепна. – Аз съм благородница на кралството. Фамилното ми име вдъхва респект навсякъде. В такъв случай защо да не съм свободна да се движа навсякъде? Да избирам да правя каквото поискам?

Никоя от тях не проговори веднага и не се изненадах, че тази, коя­то най-сетне го направи, беше Ванеса:

– Защото вие сте графинята на Ротфорд. Някой с подобно име не може да се движи сред безименните. А когато въпросът опира до това коя сте, милейди... е, това е нещо, в кое­то никога нямаме избор.

Тогава осъзнах, че предприемам първия подход към това „ лошо нещо “ с Лайънъл: оставях се да ме съкруши. И ето защо още тогава, още там реших, че ще избера по-благородния, непоколебим начин. Щях да изтърпя болката.

През следващите седмици се усмихвах, подмятах духовитите си забележки и се държах, сякаш домакинството ни не беше разкъсвано на части. Докато слугите работеха и се тревожеха за бъдещето си, аз спокойно се отдавах на занимания, подобаващи за една млада аристократка: рисувах картини и планирах сватбената си премяна. Когато идваха посетители да ни поднесат благопожеланията си, седях с тях и се преструвах на развълнувана. Неведнъж чух да определят уговорения брак като „подходяща партия“. Това ми напомни, че когато бях на шест години, с майка ми бяхме гледали как минава сватбеното шествие на принцеса Маргарет.

Принцесата седеше в каляска, махаше и се усмихваше сковано, докато се държеше за ръце с някакъв лорандийски херцог, с когото се бе запознала едва предишната седмица.

– Изглежда малко позеленяла – бях отбелязала.

– Глупости. А ако имаш късмет – беше ми казала майка ми, – и ти ще си намериш такава подходяща партия.

Дали майка ми щеше да поз­во­ли това, ако беше още жива? Дали всичко щеше да се развие различно? Вероятно. Много неща щяха да бъдат различни, ако родителите ми бяха още живи.

– Милейди?

Вдигнах поглед от платното, кое­то рисувах: поле с пурпурни и розови макове, прекопирано от един от великите майс­то­ри в Националната галерия. Пред мен стое­ше един паж. От тона на гласа му се досетих, че не се обръщаше към мен за пръв път.

– Да? – попитах. Думата прозвуча малко по-рязко, отколкото бях възнамерявала. Тази сутрин бях имала спор с баба за отпращането на любимата ми готвачка и това още ме смущаваше.

Той се поклони, облекчен, че най-сетне са го забелязали:

– Дойде един джентълмен. Той, ъм, кара Ада да плаче.

Примигнах, питайки се дали не съм чула погрешно:

– Съжалявам, какво?

Теа и Ванеса седяха до мен, заети с шиене. Вдигнаха погледи от работата си, също толкова объркани.

Пажът пристъпи смутено от крак на крак:

– И самият аз не го разбирам наистина, милейди. Някаква среща, уредена от лейди Брансън. Мисля, че тя трябваше да е тук, за да наглежда нещата, но била забавена от някакви дела. Настаних ги в западния салон, а когато се върнах да видя как са, Ада беше в истинска истерия. Помислих си, че ще искате да знаете.

– Да, разбира се.

А аз си бях мислила, че денят ще е скучен.

Другите дами се надигнаха, когато се изправих, но аз настоях да си седнат по местата. Докато следвах пажа обратно вътре в къщата, попитах:

– Имате ли някаква представа за какво е дошъл този така наречен джентълмен?

– За да предложи друго назначение, предполагам.

Почувствах леко пробождане на вина. Намаляването на броя на прислугата беше започнало и Ада беше една от отпратените дами от антуража ми. Бях успяла да задържа само една. Лейди Дороти ме беше уверила, че заместничките, кои­то бях избрала под неин строг надзор, са образцови, но бях напъл­но сигурна, че главното им задължение ще бъде да ме шпионират.

Докато отивах към салона, размишлявах какво можеше да е породило тази неочаквана сутрешна драма. Лейди Брансън беше главната дама на баба ми. Ако беше уредила служба за Ада, трябваше да предположа, че е нещо почтено, а не такова, кое­то би могло да предизвика нервен срив.