Ришел Мийд: Бляскавият двор

Очите му се разшириха при вида на перлите, но се поколеба.

– Това е твърде много, м’лейди. Църквата е съвсем наб­ли­зо, на „Кънингам Стрийт“.

Пъхнах гривната в ръката му:

– Нямам представа къде е това. Заведете ме.

Оказа се само на около три преки. Знаех всички големи райони на Осф­ро, но не бях много наясно как да се придвижвам между тях. Никога не ми се беше налагало да знам.

Днес нямаше служби, но главните врати бяха леко открехнати и подпрени, готови да приемат всички нуждаещи се от утеха души. Подминах изящната църква и излязох в гробището. Тръгнах през учас­тъка, отделен за обикновените хора, минах през по-хубавия и накрая стигнах до отделения за благородниците парцел. Около него имаше порта от ковано желязо и беше пълен с монументи и мавзолеи вместо с обикновени надгробни камъни.

Може и да не умеех да се ориентирам доб­ре из улиците на Осф­ро, но знаех точно на кое мяс­то в това гробище се намираше мавзолеят на семейството ми. Водачът ми изчака недалеч от желязната порта, докато аз се приближих до изящната каменна постройка с надпис „уитмор“. Не беше най-голямата в гробището, но смятах, че е една от най-красивите. Баща ми беше обичал всички видове изкуства и бяхме поръчали изящ­ни изваяни изображения на шестте бляскави ангела върху всичките външни стени.

Нямаше как да вляза, не и без предварителни уговорки с църквата, и прос­то седнах на стъпалата. Прокарах пръсти по имената, издълбани сред изброените върху каменната плочка: Лорд Роджър Уитмор, Шестнайсети Граф на Ротфорд, и Лейди Амелия Ротфорд. Над тях беше изписано само името на дядо ми: Лорд Огъстъс Уитмор, Петнайсети Граф на Ротфорд. Един ден името на баба ми щеше да се присъедини към неговото и тогава мавзолеят щеше да е пълен. „Ще трябва сама да си намериш мяс­то“, беше ми казала баба на погребението на баща ми.

Майка ми беше починала първа, прихващайки една от многобройните болести, кои­то вилнееха в по-бедните части на града. Родителите ми проявяваха голям интерес да влагат средства в благотворителни начинания сред хората, към кои­то съдбата бе по-малко благосклонна, и бяха заплатили за това с живота си: майка ми се беше разболяла едното лято, баща ми – на следващото. Благотворителните им начинания се разпаднаха. Някои хора казваха, че родителите ми били истински светци. Повечето ги обявяваха за лекомислени.

Загледах се нагоре към голямата каменна врата, на коя­то бе изсечено изображение на бляскавия ангел Ариниел, пазителката на портите на Урос. Творбата беше великолепна, но винаги бях смятала Ариниел за най-малко интересната от ангелите. Всичко, кое­то правеше, беше да отваря пътя за другите и да улеснява пътуванията им. Дали имаше някое мяс­то, където би искала да бъде? Нещо друго, кое­то би предпочела да прави? Беше ли доволна да съществува, за да могат другите да постигат целите си, докато тя си стое­ше на едно мяс­то? Баба бе казала, че винаги някой ще прави изборите вместо мен. Дали това важеше както за хората, така и за ангелите? В писанията никога не се бяха обсъждали такива въпроси. Най-ве­роят­но бяха богохулни.

– Милейди!

Извърнах се от онова спокойно и ведро лице и видях как при портата потрепва нещо цветно. Три от дамите ми бързаха към мен. Далече зад тях, близо до входа на църквата, видях да ни чака каретата. Те мигновено ме връхлетяха като рояк.

– О, милейди, какво сте си мислили? – извика Ванеса. – Онова момче прилично ли се държа?

– Сигурно замръзвате! – Ада наметна на раменете ми по-тежка пелерина.

– Дайте да изчеткам пръстта от подгъва на рок­лята ви – каза Теа.

– Не, не – възразих на пос­ледната реплика. – Добре съм. Как ме открихте?

Всички заговориха една през друга, но обяснението се свеждаше в общи линии до това как забелязали изчезването ми и разпитали момчето на портата на градската ни къща и кажи-речи всеки, покрай когото бях минала на излизане. Очевидно бях направила впечатление.

– Баба ви още не знае – каза Ванеса, побутвайки ме нап­ред. Тя беше най-умната от тях. – Да се връщаме бързо.

Преди да се отдръпна, погледнах назад към ангела, обратно към имената на родителите си. Винаги ще се случват лоши неща, беше ми казал баща ми през пос­ледната си година. Няма как това да бъде избегнато. Контролът ни се изразява в това как ги посрещаме. Дали им позволяваме да ни смажат, изпълвайки ни с униние? Дали ги посрещаме непоколебимо и понасяме болката? Дали ги надхитряваме? Бях го попитала какво означава да надхитриш някое лошо събитие. Ще узнаеш, когато му дойде времето. А когато дойде, трябва да действаш бързо.