Ришел Мийд: Бляскавият двор

– Значи, не бяха сълзи от радост? – попитах пажа прос­то за да изясня.

– Не, милейди.

Влязохме в стаята и наистина там беше горката Ада, седнала на една софа и хлипаща в шепите си. Някакъв мъж с гръб към мен се беше привел над нея и неумело се опитваше да я утеши, като я потупваше по рамото. Сърцето ми незабавно се вкорави, докато се питах що за чудовище бе предизвикало това.

– Лейди Уитмор, графиня на Ротфорд – обяви пажът.

Това стресна както Ада, така и госта ѝ. Тя вдигна лице от ръцете си, все още подсмърчайки, и успя да стане за лек реверанс. Мъжът също се изправи и се обърна да ме погледне. Когато го стори, образите на някакъв стар, коварен негодник, кои­то изграждах в ума си, изчезнаха.

Е, може би беше негодник, но коя бях аз, за да преценя? А останалата част от него... очите ми пламнаха при вида му. Наситено кестенява коса, отметната и прибрана назад в къса, модна опашка, разкриваше лице с чисти линии и високи скули. Очите му бяха с ярък синьо-сив цвят, контрастиращ със загоряла от дълго прекарано навън време кожа. Това не беше модно сред аристократите, но от цяла миля можех да се досетя, че той не беше един от нас.

– Ваше благородие – поздрави той и се поклони подобаващо. – Удоволствие е да се запозная с вас.

Отпратих с жест пажа и седнах – знак за другите двама да направят същото.

– Не съм убедена, че мога и аз да кажа това, предвид факта, че докарахте почетната ми дама до истерия.

По красивото лице премина огорчено изражение:

– Ъъ, нямах такова намерение. Аз съм толкова изненадан, колкото и вие. Бях останал с впечатлението, че лейди Брансън е уточнила нещата с нея.

– Уточни ги – възкликна Ада. Виждах как в нея се надигат нови ридания. – Но сега, когато е вече факт... аз прос­то... прос­то не знам дали искам да отида!

Той се обърна към нея с усмивка, толкова уверена и така отработена, та бях сигурна, че често я използваше, за да постигне своето:

– Е, малко нервност е нещо раз­би­рае­мо. Но видите ли веднъж как живеят другите момичета в Бляскавия двор...

– Чакайте малко – прекъснах го. – Какво е Бляскавият двор? – Звученето смътно напомняше за име на бордей, но това изглеждаше неправдоподобно, ако лейди Брансън го бе уредила.

– С радост бих ви обяснил, милейди. Ако предположим, че не намирате техническите подробности за досадни.

Хвърлих поглед към него:

– Повярвайте ми, в тази ситуа­ция няма абсолютно нищо, кое­то да намирам за досадно.

Той насочи онази галантна усмивка към мен, без съмнение надявайки се, че тя ще ме спечели, както печелеше другите. Донякъде успя.

– Бляскавият двор е вълнуваща възможност за младите жени като Ада, шанс, кой­то ще преобрази живота им и...

– Задръжте пак за малко – казах. – Как се казвате?

Той се изправи и отново се поклони:

– Сед­рик Торн, на вашите услуги. – Нямаше титла, но пък това не ме изненада. Колкото повече го изучавах, толкова по-заинтригувана бях. Носеше кафяво палто от фина вълна, кое­то се разширяваше леко при коляното, по-дълго от настоящите модни тенденции. Кафява брокатена жилетка под палтото улавяше светлината. Това бе благоприлично, сдържано облекло, каквото би носил някой преуспяващ търговец, но една ярка кехлибарена игла на шапката, коя­то държеше, ми подсказа, че не е напъл­но лишен от въображение.

– Милейди? – попита той.

Осъзнах, че съм се втренчила в него, и махнах надменно с ръка:

– Моля, продъл­жа­вайте да обяснявате този ваш Сияещ двор.

– Бляскав, милейди. И както казвах, това е вълнуваща възможност за младите жени да се издигнат в света. Вашата Ада е точно типът будно и обещаващо момиче, каквото търсим.

Повдигнах вежда, когато чух това. Ада беше ве­роят­но най-безинтересната ми прислужница. Беше хубава, кое­то, бях научила, обикновено беше синоним на „будна и обещаваща“ за повечето мъже.

Той се впусна в нещо, кое­то сигурно беше доб­ре заучена реч:

– Бляскавият двор е ползващо се с високо уважение начинание от двете страни на океана. Баща ми и чичо ми го основаха преди десет години, след като научиха колко малко жени има в Адория.

Адория ли? За това ли ставаше дума тук? Почти се наведох към него, а пос­ле се опомних. И въпреки това беше трудно да не бъда заинтригувана. Адория. Страната, открита от другата страна на Морето на залеза. Адория. Самият звук на името извикваше мисли за приключения и вълнение. Това беше нов свят, свят, много далечен от този, в кой­то от мен се искаше да се омъжа за измъчвания си от сърбежи братовчед, но също и свят без художествени галерии и театри и разкошно облечени благородници.