Ришел Мийд: Бляскавият двор

– Жените винаги се чувстват така – казах.

Накрая обаче Ада все пак прие предложението на Сед­рик, защото така, както тя виждаше нещата, нямаше къде другаде да отиде. Над рамото ѝ прегледах набързо договора, кой­то представляваше най-вече по-офи­циал­но обяснение на онова, кое­то ни беше казал Сед­рик. Когато тя подписа, се сепнах:

– Това ли е пълното ти име? – попитах. – Аделейд? Защо не се представяш с него?

Тя сви рамене:

– Твърде много букви. Трябваха ми години да се науча да го пиша.

Сед­рик сякаш се мъчеше да запази сериозно изражение. Зачудих се дали започваше да се съмнява в този избор и дали Ада наистина можеше да бъде превърната в част от неговата „нова аристокрация“.

С договора в ръка, той стана и ми се поклони. На нея каза:

– Имам да занеса други договори днес следобед и някои задачи в университета. Можете да използвате деня да си опаковате нещата, а каретата ни ще дойде да ви вземе тази вечер и да ви откара в имението. С баща ми ще се присъединим към вас по пътя.

– Къде е това имение? – попитах.

– Не съм сигурен в кое ще я разпределят – призна той. – До довечера ще узная. Чичо ми поддържа четири за Бляскавия двор, всяко с по десет момичета. Едното е в Медфордшър. Две са в Донли, друго – във Феърхоуп.

Значи бяха истински провинциални къщи, отбелязах, мислено разполагайки тези места на картата. Всяко беше поне на половин ден път от дома, в кой­то се намирахме в Осф­ро.

Мъжът даде още няколко пос­ледни указания, преди да се приготви да си върви. Предложих да го изпратя до изхода, кое­то беше малко нетрадиционно, и го поведох обратно към градината, в коя­то бях по-рано.

– Университет. В такъв случай сте студент, гос­по­дин Торн.

– Да. Не звучите изненадана от това.

– Долавя се в маниера ви. И в палтото ви. Само един студент би налагал собствени модни стандарти.

Той се засмя:

– Не съм. Всъщност е по адорийската мода. Трябва да изглеждам подобаващо за ролята, когато заминавам с момичетата.

– И вие ли заминавате? –Това някак правеше цялото нещо дори още по-мъчително. –Били ли сте там преди?

– Не и от години, но...

Той млъкна рязко, когато завихме зад един ъгъл и чухме още подсмърчане. Старата Дорис, готвачката, се тътреше към кухнята и се опитваше да не плаче, докато вървеше.

– Не ме разбирайте криво... – поде Сед­рик. – Но в домакинството ви има много сълзи.

Стрелнах го с кисел поглед:

– Много неща се променят. Дорис също няма да замине с нас. Сляпа е с едното око и братовчед ми не я иска.

Той се обърна, за да се вгледа изпитателно в мен, и аз отместих поглед, защото не исках да види колко болка ми причиняваше това решение. В нейното състояние на Дорис нямаше да ѝ е лесно да си намери работа. Това беше поредният спор, кой­то баба беше спечелила. Губех предишната си решителност и умения.

– Добра ли е? – попита Сед­рик.

– Много.

– Извинете – провикна се той към нея.

Дорис се обърна изненадано:

– М’лорд? – Никой от двама ни не си даде труд да поправи грешката ѝ.

– Вярно ли е, че услугите ви са свободни за наемане? Мога да ви разбера, ако някой друг вече ви е наел.

Тя примигна, единственото ѝ здраво око се фокусира върху него:

– Не, м’лорд.

– В една от кухните на университета има свободно мяс­то. Четири сребърника на месец, стая и храна. Ако се интересувате, ваше е. Макар че ако мисълта да готвите за толкова много хора е стряскаща...

– М’лорд – прекъсна го тя, изправяйки се до пълния си, макар и нисък ръст. –Наглеждала съм приготвянето на вечери от по седем блюда за сто благородници. Няма да ми се опрат някакви си там наперени момчета.

Изражението на Сед­рик си остана изпълнено с достойнство:

– Радвам се да го чуя. Идете в северната канцелария на университета утре и кажете името си. Те ще ви дадат повече сведения.

Устата на старата Дорис увисна и тя ме погледна за потвърждение. Кимнах окуражително.

– Да, да, м’лорд! Ще отида веднага, след като бъде сервирана закуската. Благодаря ви, толкова ви благодаря.

– Е, това е истински късмет – казах му в мига, щом отново останахме сами. Със сигурност не бих го приз­нала, но си помислих, че е неве­роят­но мило от негова страна да предложи подобно нещо, а какво остава пък да я забележи. Повечето хора не я забелязваха. – Късмет, че имаше свободно мяс­то.

– Всъщност няма – каза той. – Но днес ще се отбия да говоря с хората в канцеларията. Когато приключа, вече ще имат свободно мяс­то.

– Господин Торн, нещо ми подсказва, че бихте могли да продадете спасение на свещеник.