Ришел Мийд: Бляскавият двор

Той се усмихна, щом чу старата поговорка:

– Какво ви кара да мислите, че не съм го правил?

Стигнахме до градината и наближавахме изхода, когато той спря отново. Изражение на слисване премина по лицето му и аз се обър­нах към онова, кое­то беше привлякло погледа му. Масленото ми платно с маковете.

– Това е... Макове на Питър Косингфорд. Видях я в Националната галерия. Освен... – Той млъкна, без да довърши, с изражение, изпълнено с объркване, докато попиваше с поглед платното и боите до него.

– Копие е. Моят опит за копие. Имам и други. Това е нещо, кое­то правя за забавление.

– Рисувате копия на велики творби за забавление? – Със закъснение добави: – Милейди?

– Не, гос­по­дин Торн. Това правите вие .

Усмивката на лицето му беше искрена и открих, че ми харесва повече от престорените.

– Е, напъл­но съм сигурен, че никога не бих могъл да копирам вас .

Бяхме стигнали предната порта и думите му ме накараха да спра рязко. Причината беше по-малко в значението им, отколкото в начина, по кой­то ги беше казал. Тонът. Топлотата. Опитах се да измисля остроумен отговор, но обичайно бързият ми ум беше застинал.

– И ако няма да се обидите, че говоря открито... – добави той бързо.

– Бих била разочарована, ако не го направите.

– Просто... ами наистина съм малко разочарован, че ве­роят­но няма да имам възможност да ви видя никога повече. – Навярно давайки си сметка, че това бе твърде откровено, той припряно се поклони: – Сбогом и късмет, милейди.

Един от пазачите пред портата му я отключи и аз го проследих как излиза, възхищавайки се от начина, по кой­то кадифеното палто обгръщаше тялото му.

– Но определено ще ме видите отново – промърморих. – Само почакайте.

Планът се оформяше в дъното на ума ми още откакто Ада със сълзи на очи бе подписала договора си. Имах шанс да надхитря лошите неща, застрашително надвиснали над мен. И както ме бе посъветвал баща ми, трябваше да действам бързо. Докато все повече и повече подробности се изясняваха, вълнението ми нарастваше и едва се сдържах да не го изкрещя към небесата.

Овладях се и излязох бързо – но спокойно – от градината и се върнах в салона, където Ада седеше с мрачно изражение. Промъкнах се покрай двама слуги, кои­то мъкнеха шезлонга на баба ми, и се зарадвах, че Сед­рик не беше видял това. Изглеждаше, сякаш ни ограбват.

– Е, сигурно се вълнуваш – казах бодро на Ада. – Очаква те такъв вълнуващ шанс.

Тя подпря брадичка върху ръцете си:

– Щом казвате, милейди.

Седнах до нея, преструвайки се на удивена:

– Това е страхотна възможност за теб.

– Знам, знам – тя въздъхна. – Просто... прос­то... – Опитите ѝ да се владее се провалиха напъл­но и по бузите ѝ рукнаха сълзи. Подадох ѝ копринена кърпичка. – Не искам да отивам в непоз­ната земя! Не искам да преплавам Морето на залеза! Не искам да се омъж­вам!

– Тогава не отивай – казах. – Направи нещо друго, когато двете с баба заминем. Намери си друга работа.

Тя пок­ла­ти глава:

– Подписах договора. А и какво мога да направя? Аз не съм като вас, милейди. Не мога прос­то да си тръгна. Не разполагам с нужните средства, а никои други аристократични семейства не наемат хора – поне не на това ниво. Проверих.

Да замина? Нима наистина мислеше, че аз бих могла? Ада гледаше на произхода и богатството ми, сякаш това беше власт, но в действителност една жена от неблагороден произход разполагаше с повече свобода от мен. Което навярно беше причината, поради коя­то трябваше да стана такава.

Ти си графинята на Ротфорд. Жена с такова име не може да се движи сред безименните.

– Какво би направила тогава? Ако разполагаше със средствата?

– Ако не работех тук ли? – тя направи пауза и си избър­са носа. – Щях да отида при семейството си в Хадауърт. Имам братовчеди там. Имат хубава кравеферма.

– Хадауърт е най-крайната северна точка – напомних ѝ. – Това пътуване също не е лесно.

– Няма океан! – възкликна тя. – Все още е в Осфрид. И там няма диваци.

– Би предпочела да работиш в кравеферма, вместо да се омъжиш за авантюрист от Адория? – Трябва да приз­ная, че това се вписваше в плановете ми по-доб­ре, отколкото бях очаквала. Но звучеше толкова комично, че не се сдържах и попитах: – Как изобщо в крайна сметка решиха да те изпратят в този Бляскав двор?

– Синът на лейди Брансън, Джон, посещава университета заедно с него – с мастър Сед­рик. Лорд Джон го чул да говори как му трябвали хубави момичета за някаква задача, коя­то му възложил баща му. Лорд Джон знаел, че разпускате прислугата, и попитал майка си дали има момичета, нуждаещи се от мяс­то, където да отидат. Когато тя се обърна към мен... е, какво можех да направя?