Ришел Мийд: Бляскавият двор

Хванах ръката ѝ в необичайна проява на неофи­циал­ност между нас.

– Ще отидеш в Хадауърт. Ето това ще направиш.

Ада зяпна, а аз я отведох горе в спалнята си, където други камериерки подреждаха дрехи. Отпратих ги да се заемат с нови задачи, а пос­ле извадих чифт обици с топази от кутията си за бижута.

– Ето – казах и ги подадох на Ада. – Продай ги. Повече от дос­та­тъч­но е, за да си купиш мяс­то за пътуване с група почтени пътници, отиващи в Хадауърт. – Бях очаквала, че мечтата на живота ѝ ще е нещо по-голямо, кое­то не бих могла да си позволя. Това беше изгодна сделка.

Очите ѝ се разшириха:

– Милейди... аз... не мога. Не мога да ги приема.

– Можеш – настоях. Собственото ми сърце биеше бясно. – Не мога, ъъ, да понеса мисълта, че си нещастна. Искам да бъдеш със семейството си и да намериш щастието. Заслужаваш го. – Това не беше пълна лъжа... но истинските ми мотиви съвсем не бяха толкова алтруистични.

Тя стисна обиците в ръце и върху лицето ѝ започна да разцъфва надежда.

– Аз... не. Не мога. Онзи договор! Това е обвърз­ващо. Ще ме открият и...

– Аз ще се погрижа за това – не е нужно да се тревожиш. Ще те измъкна. Мога да правя такива неща, знаеш. Но за да е сигурно, че всичко, ъъ, ще се получи, трябва да тръгнеш сега. Незабавно. Едва минава пладне. Повечето пътуващи търговци скоро ще привършат сделките си и ще потеглят на север. И тогава трябва да отречеш, че изобщо знаеш нещо за Бляскавия двор. Никога, никога не казвай на когото и да било, че са се свързали с теб.

Очите ѝ бяха огромни:

– Няма, милейди. Няма. Нито дума. И ще замина сега – веднага щом си опаковам нещата.

– Не, недей. Искам да кажа, не вземай твърде много неща. Тръгни с лек багаж. Не можеш да изглеждаш, сякаш заминаваш завинаги. Дръж се, като че ли прос­то отиваш да свършиш нещо. – Не исках никой да забележи заминаването ѝ и може би да я спре и да ѝ задава въпроси.

Тя кимна, признавайки благоразумието на думите ми:

– Права сте, милейди. Разбира се, че сте права. Освен това с тези мога да си купя нови дрехи, когато стигна в Хадауърт.

По мой съвет тя събра само някои дребни неща: един кат дрехи за преобличане, семеен медальон и тесте деанзиански карти. Изчерви се, когато видя как повдигнах вежди при вида на пос­ледните.

– Това е само за забавление, милейди. Развличаме се, като гледаме на карти. Хората винаги са го правили.

– Докато алан­зан­ците ги превърнаха в ключова част от религията си – казах. – Напос­ледък свещениците изгарят тези карти. Гледай да не те арестуват като еретичка.

Очите ѝ се разшириха:

– Не се кланям на демони! Или на дървета!

Всичко друго остави зад гърба си. Домакинството бе толкова заето с приготовления за преместването, че никой не ни погледна втори път, когато се измък­нах­ме да се заловим със задачите си. Занесох останалите ѝ притежания, кои­то не бяха много, само малко дрехи, обратно в стаята си и ги скрих, докато диск­рет­но я изпращах. Тя ме сепна с бърза, силно неуместна прегръд­ка, с блестящи в очите ѝ сълзи.

– Благодаря ви, милейди. Благодаря. Спасихте ме от ужасна съдба.

А ти може би си направила същото за мен, помислих си.

По мои напътствия тя излезе небрежно през предната порта, сякаш прос­то отиваше за покупки на пазара. Не мисля, че пазачът, застанал на пост, изобщо я забеляза да излиза. Тя беше невидима, нещо, кое­то дори не можех да си представя... все още. Веднага щом тръгна, аз се върнах към рисуването си в градината, полагайки всички усилия да изглеждам, сякаш съм заета с обичайните си опити да си убивам времето, докато останалите от домакинството се трудеха. Винаги, когато можех да го вмъкна в разговора с другите слуги, споменавах небрежно, че Ада е заминала да постъпи на ново мяс­то, и колко прекрасно е, че ѝ е било уредено. Всички знаеха, че някой е идвал да пита за нея преди, но никой не беше наясно с подробностите от този разговор. Много други слуги вече бяха тръгнали, така че заминаването ѝ не беше нищо ново.

В течение на вечерта дойде съобщение, че баба ми и лейди Брансън са били задържани за вечеря, докато гостуваха на приятелка. Това развитие на нещата ме устройваше прекрасно, макар че наистина се поколебах за момент, когато осъзнах, че можеше да не видя баба никога повече. Тази сутрин си бяхме разменили резки думи, но това не намаляваше обичта ми към нея... или нейната към мен. Всичко, кое­то беше направила в тази каша с Лайънъл, беше за мое добро и щеше да има огромни неприятни пос­ледици, когато уговорката се разтуреше.