Катрин Каултър - Измамата

Лондон

2 декември, 1814 година

Пламналото му тяло тръпнеше от нетърпение. Единственото, за което мечтаеше, бе да потъне в нея и да забрави поне за миг, че там някъде вилнеят чудовища, които могат да побъркат човек. Когато най-сетне успя да се намести отгоре й, от гърдите му се изтръгна стенание.

— Съжалявам! — Гласът му прозвуча дрезгаво. Болката разяждаше душата му. — Много съжалявам…

Знаеше, че не я прави щастлива. Не можеше да заблуди и себе си дори в миговете, когато избухваше дълбоко в нея и губеше представа за собственото си „аз“, за това кой е и откъде идва. Отломките на душата му се рееха в забрава, която е неизмерима наслада. Ала след отшумяването на разтърсващото удоволствие, отново го обгръщаше невероятна самота. И отново си спомняше за злото, бродещо навън в нощта.

Отдръпна се от нея много бавно. Реалността болезнено се завръщаше. Отраженията от огъня играеха по стените срещу леглото. Всичко излъчваше сива пустота. Или тя бе дълбоко в душата му…

Обърна се към нея. Лежеше по гръб, с все още разтворени крака, а нежната й ръка бе отпусната върху белия корем. Той я взе, повдигна я леко и повтори:

— Съжалявам. Следващия път ще се представя по-добре.

Нямаше никакво намерение да му казва, че за нея фактът, че е третирана като съд за изливане на мъжкото му удоволствие, е без значение. Защото имаше значение. И то голямо. Познаваше го от две години — време, съвсем недостатъчно за разбирането на един толкова сложен, противоречив, горд и изпълнен с алчна сексуалност човек като Ричард Кларъндън. Затова каза:

— По-добре си признай какво не е наред.

Той докосна нежно пръстите й с устни и отново ги отпусна върху корема й. Погали я и промълви:

— Красива си!

Гласът му долетя от далечината, в която се рееха и мислите му.

— Да, знам, но това сега е без значение. Ти също си красив. Няма ли да ми кажеш какъв е проблемът, Ричард?

Изправи се бавно и се приближи към огъня. Ярките пламъци се бяха укротили и превърнали в меки проблясъци. Протегна се. Тялото му се обля в златисто.

— Уморен си?

— Да, много…

Бе се надявал, че като отиде при нея, ще се възстанови, ще започне отново да усеща живота в цялата му пълнота, но сгреши. Сега се чувстваше още по-уморен.

Тя стана, приближи се и се притисна в тялото му.

— Свързано е с онова момиче, нали? Онова, което се омъжи за Филип Мерсьоро и те изостави? Все още я желаеш?

Думите й го накараха да се усмихне. Нещата щяха да бъдат много по-прости, ако именно Сабрина бе виновна за болката, спотаена толкова дълбоко в душата му, че едва ли някога щеше да отшуми.

— Навярно гордостта ти е наранена?

— Сабрина няма нищо общо с настроението ми. Двамата с Филип взеха възможно най-разумното решение. Сега тя е бременна, а Филип е по-щастлив от всякога.

Тя кимна. Усещаше, че й казва истината.

— Тогава какво те притеснява? Да не би майка ти да е болна?

— Не, в отлично здраве е.

— Значи ти липсва баща ти?

— Естествено. Той беше изключителен мъж. Ще ми липсва винаги. — Замълча, вгледа се в прекрасното лице пред себе си и допълни: — Май не смяташ да се откажеш, Моргана?

— В никакъв случай. — Сложи ръка на рамото му. В този жест нямаше съблазън, но тялото му мигновено реагира. Тя усети възбудата и струящата енергия и бързо се отдръпна. — Преди да скочиш пак върху мен, искам да ми кажеш какво не е наред!

— Добре. Става въпрос за убийство. За едно безсмислено убийство. За един човек, който ми беше много близък и не трябваше да умира толкова рано.

— Отмъсти ли?

Небрежността, с която Моргана зададе въпроса, изуми херцога, който замислено прокара пръсти през черната си коса и накрая отговори:

— Не. Не знам точно кой го е убил. Ако знаех, бих го пратил в ада. Ала повече ме тревожи друго — какво стои зад него. Мисълта за това ме влудява. И понякога, когато ме обземе отчаянието, се питам дали вече който и да е от нас може да бъде сигурен за живота си.

Кларъндън се обърна към огъня с наведена глава и тя разбра, че няма да й каже нищо повече. Видя, че душата му го боли и й се прииска да му помогне. Той й плащаше, за да бъде винаги на негово разположение и да задоволява прищевките му, но в този момент с удоволствие би го взела в обятията си само за да го утеши.

— Съжалявам! — Притисна се в него. Усети възбудата му. Целуна го по рамото и сложи глава на гърдите му. — Ела, нека ти помогна да забравиш. Поне за малко…